Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Маккай се вгледа внимателно във Върховния Магистрат, усещайки монотонното напрежение в пазителя рийв. Щеше ли да се стигне до насилие в тази стая? Този въпрос още не бе получил отговор, когато агентът заговори:

— Вие сте забелязал, че аз съм в затруднено положение. Затруднението на моите уважавани учители, приятели и техните сънародници не предизвиква у мен радост. И все пак до нас достигнаха сведения…

Гласът на Маккай постепенно заглъхна. Гауачинът не хареса увисналия във въздуха намек.

Ноктите на Арич се плъзнаха изпод предпазните плочки на ципестите му пръсти.

— Твоят довереник желае да чуе тези сведения.

Преди да заговори, Маккай постави ръката си върху кукичката на кутията в скута си.

— Изчезнаха много хора от двата вида: човеци и гауачини. Взети поотделно, в тези изчезвания няма нищо сериозно, но те продължават от твърде дълго време — може би дванадесет или петнадесет поколения по старото човешко летоброене. Погледнати в общ план, изчезванията са значителни. Ние научихме за съществуването на планета на име Досейди, където тези хора са били отвеждани. Сведенията, с които разполагаме, бяха проучени внимателно. Всички следи водят към Федерацията на гауачините.

Пръстите на Арич се изкривиха, признак на силно смущение. Маккай не можеше да прецени дали то е истинско или престорено.

— Обвинява ли твоето Бюро гауачините?

— Вие знаете какви са функциите на моето Бюро. Ние все още не сме открили къде е планетата Досейди, но ще го направим.

Арич запази мълчание. Той знаеше, че БюСаб никога не оставяше проблемите нерешени.

Маккай вдигна синята кутия.

— Връчвайки ми тази вещ, вие ме направихте пазител на вашата съдба, доверенико. Нямате никакво право да ме разпитвате за моите методи. Аз няма да следвам стария Закон.

Арич кимна.

— Бях убеден, че ще реагираш по този начин.

Той вдигна дясната си ръка.

Ритмичната „смъртоносна конвулсия“ премина през тялото на рийва и бойните челюсти изскочиха от лицевия и процеп.

Още при първото движение Маккай отвори рязко синята кутия и грабна оттам книгата и ножа. Сетне заговори с непоколебимост, каквато тялото му не споделяше:

— Ако тя направи и най-малкото движение към мен, кръвта ми ще оскверни тази книга. — Той постави острието на ножа върху китката си. — Знае ли твоята Пазителка на Кутията какви ще бъдат последствията? Историята на Бягащия клан ще свърши. От този момент нататък ще се счита, че някой друг клан е приел Закона от Дарителя. Името на Върховния Магистрат на вашия клан ще бъде заличено от паметта на живите. В бъдеще гауачините, които чуят и най-малкия намек, че във вените им тече кръвта на Бягащия клан, на часа ще изяждат собствените си яйца.

Арич стоеше все така скован, с вдигната дясна ръка. Сетне каза:

— Маккай, ти се прояви като подлец. Шпионирал си ни по време на нашите най-свещени обреди, защото това е единственият начин да получиш подобна информация.

— Да не би да си ме смятал за някакъв отстъпчив и страхлив глупак, доверенико? Аз съм истински легум. А легумът не е длъжен да шпионира, за да познава Закона. Когато получих адвокатски права, вие отворихте пред мен всички врати.

Бавно и с потрепващи мускули, Арич се извърна към рийва:

— Кейланг?

Беше й трудно да му отговори, докато бойните й челюсти с отровните шипове стърчаха навън.

— На вашите заповеди.

— Разгледай този човек добре! Проучи го! Вие ще се срещнете отново.

— Подчинявам се.

— Сега можеш да тръгваш, но помни думите ми.

— Ще ги запомня.

Маккай я спря, знаейки, че танцът на смъртта не може да остане незавършен.

— Кейланг!

Тя се извърна към него бавно и неохотно.

— Виж ме добре, Кейланг. Аз съм онова, което ти се надяваш да станеш. И те предупреждавам: ако не смениш кожата си на рийв, никога няма да бъдеш легум. — Кимна в знак, че няма какво повече да й каже. — А сега можеш да си тръгваш.

Тя се подчини и одеждата й се понесе с плавно шумолене, но бойните й челюсти с блестящите отровни шипове останаха навън. Маккай знаеше, че щом се прибере в дома на своята триада, тя щеше да убие някой малък пернат любимец с отровата си — отрова, която преминаваше през вените като огън. След това танцът на смъртта можеше да бъде доведен до край и челюстите да се приберат. Но омразата щеше да остане.

Когато вратата се затвори след червената мантия, агентът върна ножа и книгата в кутията и отново насочи вниманието си към Арич. Тонът, който избра сега, наистина подхождаше за разговор между легум и довереник, в него нямаше и помен от софистика и това беше известно и на двамата.