Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Арич, който бе седял с притворени клепачи, за да подчертае формалния характер на връзката довереник-легум, отвори очи и погледна Маккай.

— Напомням ти, че аз съм твой довереник.

Женският рийв показваше засилващи се и опасни признаци на напрежение, но Маккай беше принуден да съсредоточи вниманието си върху Арич.

— Ти наричаш себе си довереник. Много добре. Довереникът трябва да отговаря откровено на въпросите на легума, когато правният казус налага това.

Арич продължи да наблюдава Маккай, в жълтите му очи припламваше стаен огън. Сега битката наистина бе започнала.

Агентът почувства колко крехка е връзката, от която зависеше оцеляването му. Гауачините, подписали Великия пакт, обвързващ видовете в познатата вселена, бяха принудени да понасят определени вмешателства на БюСаб в техните дела. Но Арич бе поставил нещата на друга основа. Ако Гауачинската Федерация влезеше в конфликт с Маккай — агента, те можеха да го изкарат на Съдебната арена като легум, който е напакостил на довереника си. Изправен срещу цялата гауачинска адвокатура, Маккай не се съмняваше кой легум щеше да вкуси ножа . Единствената му надежда беше да предотврати незабавното подаване на жалба. Това в края на краищата беше истинската база на Гауачинския Закон.

Маккай пристъпи към конкретния въпрос:

— Моето Бюро откри някои смущаващи факти за Гауачинската Федерация.

Арич примигна два пъти.

— Както и предполагахме.

Маккай поклати глава. Те не предполагаха , те знаеха. Беше убеден, че гауачините са наясно за причините, поради които той се бе отзовал на тяхното повикване. Ако някой разумен вид измежду подписалите Великия пакт можеше да разбере позицията му, това бяха гауачините. БюСаб отразяваше гауачинската философия. Векове бяха изминали от голямата конвулсия, довела до появата на БюСаб, но Съюзът на Разума никога нямаше забрави това раждане. Историческите факти около него се преподаваха на младите от всички видове.

„Някога, много отдавна, властта попаднала в ръцете на тиранично мнозинство. То твърдяло, че ще направи всички индивиди равни. Смисълът на това се заключавал в намерението да не се позволи на нито един индивид да бъде по-добър в нещо от някой друг. Било решено превъзходството на едни хора над други да бъде подтискано или прикривано. Тираните бързо прокарвали законите си «в името на народа». Те премахвали бюрократизма и разтакаванията навсякъде, където ги откриели. Решенията били взимани без дълги обсъждания. Без да усещат, че действията им са продиктувани от подсъзнателния импулс да спрат всички промени, тираните се опитали да наложат всеобща сива еднаквост.

Така могъщата правителствена машина се носела към бездната с все по-висока и по-безразсъдна скорост, помитайки по пътя си търговията и всички важни компоненти на обществото. Законите били замисляни и прокарвани в рамките на няколко часа. Всички общества били деформирани и върху тях бил наложен един налудничав самоубийствен модел. Хората изгубили способността си да реагират на промените във вселената. Те самите не били в състояние да се променят.

Това било времето на крехките пари — «сутрин ги има, вечер ги няма», както научихме от някои предишни уроци. В ревностния си стремеж към еднаквост тираните съсредоточавали в ръцете си все повече и повече власт. Съответно всички останали ставали все по-слаби и по-слаби. Възникнали нови бюра, управления и странни министерства с най-невероятни цели. Те се превърнали в цитадели на новата аристокрация, представена от управниците, които поддържали въртенето на гигантското колело на властта, сеейки разруха, насилие и хаос, до каквото и да се докоснели.

В онези времена на отчаяние една малка група (Петте Уши, техният произход и вид и до днес остават неизвестни) създала Саботажния Корпус, за да забави неудържимото въртене на колелото на властта. Първоначално той бил кървав, стихиен и жесток. Постепенно методите му започнали да стават по-устойчиви. Правителственото колело забавило хода си и вече било по-податливо на въздействие. Умереността заела законното си място.

Поколенията идвали и си отивали, Корпусът се превърнал в Бюро, Бюрото по Саботаж, със сегашните му министерски прерогативи. Днес то предпочита диверсията пред насилието, но винаги е готово да упражни и насилие, когато възникне необходимост…“

Тези думи Маккай бе слушал през юношеските си години и те бяха изградили у него определена концепция, която опитът му от Бюрото бе дооформил. Сега той съзнаваше, че и това управление, в което имаше представители на всички разумни видове, бе тръгнало по собствените си ентропични коридори. Някой ден Бюрото щеше да се саморазпусне или да бъде разпуснато, но днес вселената все още се нуждаеше от него. Старите отпечатъци оставаха, както и старото безплодно търсене на абсолютната еднаквост. Изконният конфликт между онова, което индивидът счита за нужно за непосредственото си оцеляване, и изискванията на обществото за оцеляването на отделния индивид. В сегашния си вид сблъсъкът беше между гауачините и Съюза на Разума, а Арич бе защитникът на своя народ.