Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Когато се сети за звуковите бариери, мислите на Броей потекоха по-ясно и по-сигурно. Те бяха една от проклетите слабости на Гар!

Не трябваше да пречим на птиците да си свършат работата.

Но Гар настоя няколко от телата да бъдат оставени на улицата, за да могат оцелелите от Периферията да разберат, че набезите им са безнадеждни.

Костите на загиналите щяха да бъдат не по-малко красноречиви.

Гар беше кръвожаден човек.

Броей се обърна и погледна встрани от двамата хуманоиди. Две от стените бяха заети от карти с вълнообразни и цветни завъртулки. На масата в средата на стаята имаше още една карта с една-единствена червена линия. Тя се извиваше и тръгваше надолу, завършвайки почти в центъра на правоъгълника. Близо до края и лежеше бяло фишче, а до него стоеше статуетка на мъж с огромен член, върху който се четеше надписа „Сган“. Това беше мрачен артефакт, създаден някъде в Периферията. Обитателите й знаеха къде е силата им: плодене, плодене, плодене…

Хуманоидите седяха един срещу друг от двете страни на картата. Бяха в тон с интериора на стаята благодарение на изключителната си вглъбеност. Сякаш очакваха да бъдат посветени в тайните на тази цитадела чрез някакъв езотеричен обряд, едновременно отблъскващ и опасен.

Броей се върна обратно до централното място на масата, седна и продължи да се взира безмълвно в гостите си. Докато ги наблюдаваше, почувства ноктите под защитните ципи на пръстите му да се издават напред и го обзе внезапна веселост.

Да, не им се доверявай повече, отколкото те ти се доверяват.

Имаха свои собствени въоръжени отряди, свои шпиони и представляваха истинска заплаха за него, но често му бяха и от полза. Точно толкова често му идваха до гуша.

Куилям Гар — мъжът, който седеше с гръб към прозорците, вдигна глава, когато Броей зае отново мястото си. Гар изсумтя нещо, загатвайки, че сам се е канел да намали звука на дешифратора.

Проклети лешоядни птици! Но те бяха полезни… полезни.

Родените в Периферията винаги запазваха двойствено отношение към птиците.

Гар бе яхнал стола си, сякаш държеше реч пред тълпа от неосведомени хора. Той бе работил в образователните служби на Консисторията, преди да се присъедини към Броей. Беше сух човек, с онази болезнена и така характерна за Досейди мършавост, на която малцина обръщаха внимание. Имаше лице и очи на ловец и носеше своите осемдесет и осем години сякаш бяха двойно повече. Барелефът на вените по ръцете му, побелелите коси и сприхавият му нрав издаваха, че произхожда от Периферията. Облякъл бе зелената униформа на Трудовия Тръст, но с това не можеше да заблуди почти никого, защото всички го познаваха.

Срещу Гар седеше най-голямата му дъщеря и негов първи помощник, Трия. Тя си бе избрала това място, за да може да наблюдава скалите през прозорците. Погледът й следеше и лешоядните птици, по тяхното грачене едва ли й носеше радост. Сега беше моментът да си припомни ужасните условия на живот отвъд градските порти.

Чертите на лицето й бяха твърде остри, за да са красиви. Изящество в тях можеше да намери само някой случаен гауачин или работник от Развъдника, надяващ се да я използва като трамплин за измъкване от крепостничеството си. Тя често объркваше хората около себе си с големите си цинични очи. В погледа й имаше аристократична самоувереност, която приковаваше вниманието на останалите. Трия дори бе оттренирала специален жест точно за тази цел. Днес бе облечена в оранжево-черната униформа на Специалните Служби, но без лентата с отличителния цвят за конкретен отдел. Даваше си сметка, че това кара мнозина да я считат просто за играчка в ръцете на Броей, което бе вярно, но не във влагания от циниците смисъл. Знаеше цената си — тя притежаваше забележителната способност да интерпретира чудатостите на Демопола.

Посочвайки червената линия върху картата пред себе си, Трия каза:

— Тя трябва да е. Как можеш да се съмняваш в това?

— Кейла Джедрик — рече Броей. И сетне повтори: — Кейла Джедрик.

Гар хвърли поглед на дъщеря си.

— Защо е трябвало да включи себе си между петдесетимата, които…

— Изпраща ни съобщение — отбеляза Броей. — Сега го чувам ясно. — Той изглеждаше доволен от хода на мислите си.

Гар съзря нещо странно в поведението на гауачина.

— Надявам се, че не си наредил да я убият.

— Аз не се гневя толкова бързо като вас, хората — отвърна Броей.

— Обичайното наблюдение? — попита Гар.

— Все още не съм решил. Сигурно знаете, че тя води доста уединен живот? Да не би да не харесва мъжете от вашия вид?