Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Придържайки се към изискванията, Маккай докосна всяка една от вещите с дясната си ръка, сетне затвори капака и го закопча. В следващия миг почувства, че се е присъединил към призрачния парад на легумите, чиито имена завинаги бяха останали в лирично-митологичната хронология на гауачинската история.

Бишкар, който скри нейните яйца…

Кондуш Гмуреца…

Дритаик, който изскочи от блатото и се изсмя на Мрег…

Тонкийл със скрития нож…

Сетне се замисли как ли щяха да го възпеят него. Дали нямаше да го назоват Маккай Нечестивеца? Умът му прехвърли набързо фактите, с които трябваше да се съобразява. На първо място идваше Арич. Малко се знаеше за този Върховен Магистрат извън пределите на Гауачинската Федерация, но се говореше, че постигнал успех в едно от делата си, успявайки да спечели на своя страна общественото предразположение. Коментарите за тази победа на Арич твърдяха, че „бил прегърнал Закона по същия начин, както солта разтваря водата“. За посветените това означаваше, че Арич е олицетворил основното схващане на гауачините за техния закон: „почтителна непочтителност“. Това беше една особена форма на свещенодействие. Всяко движение на тялото бе толкова важно, колкото и думите. Във връзка с това гауачините си бяха изковали специален афоризъм:

„Когато пристъпваш прага на Съдебната арена, животът ти е в твоята уста.“

Според тяхната правна система всеки един участник в съдебното дело можеше да бъде убит — съдията, легумът, довереникът… Но това трябваше да бъде извършено с изтънчен правен финес, със съответните и необходими основания и с най-внимателно подбиране на точния момент. Преди всичко убийството на арената беше допустимо едва когато същата тази боготворена непочтителност към Гауачшнския Закон не оставя никаква друга възможност. Дори нарушавайки Закона, гауачинът беше призван да благоговее пред неговата святост.

Онзи, който излизаше на Съдебната арена, трябваше да почувства тази особена святост с всяка фибра на тялото си. Формалности… формалности… формалности. Със синята кутия в ръцете му смъртоносните формалности на Гауачинския Закон властваха над всеки негов жест и всяка негова дума. Знаейки, че противникът му не е гауачин, Арич го принуждаваше да бърза, надявайки се скоро да сбърка. Те не искаха въпросът за Досейди да се повдига на арената. Това беше непосредствената им цел. И ако все пак делото стигнеше до Съдебната арена… е, в такъв случай най-важен щеше да бъде подборът на съдиите. Съдиите се избираха изключително предпазливо. И двете страни маневрираха в тази област, внимавайки на съдебната скамейка да не попадне някой професионален правист. По дефиниция съдиите представляваха онези, които са били засегнати от Закона. Те можеха да бъдат частни лица, а броят им се определяше от противостоящите страни. Съдиите можеха — и често биваха — избирани заради специалната им компетентност във връзка с непосредствения случай. Но тук трябваше на всяка цена да се претеглят тънкостите на предрешаването. Гауачинското правораздаване правеше нарочно разграничение между предрешаване и предразположение.

Маккай взе това под внимание.

Интерпретацията на предразположението гласеше: „Стига да мога да подкрепя една от страните, аз ще го направя.“

А тази на предрешаването: „Независимо от това, какво се случва на арената, аз ще подкрепя избраната от мен страна.“

Предразположението беше допустимо, предрешаването — не.

Арич беше първият проблем, неговите възможни предрешавания, неговото предразположение, вроденият му и най-същностен начин на мислене. По всяка вероятност дълбоко в сърцето си той смяташе, че всички негауачински правни системи са „способи за отслабване на личния характер чрез позоваване на алогичното, ирационалното и егоцентрично себелюбие в името на висшата цел.“

Ако проблемът Досейди стигнеше до Съдебната арена, делото щеше да се разглежда в съответствие с видоизменения Гауачински Закон. За един гауачин видоизмененията бяха като трън в окото. Това бяха отстъпките, необходими за влизането на Гауачинската Федерация в Съюза на Разума. Гауачините периодически се опитваха да направят своя Закон основа на правораздаването в цялата разумна вселена.

Маккай си припомни какво бе казал веднъж един гауачин за законите на Обединения Разум:

„Те подхранват алчността, недоволството и конкуренцията, основани са не на някакви добродетели, а на предразсъдъци и материализъм.“