Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Нима кланът е приел рийв в своето лоно!

Осъзнаването на този факт изпълни Маккай с безпокойство. Билдун не беше споменал нищо такова.

Присъствието на този рийв тук говореше за явна ориентация на гауачините към някакво конкретно насилие. Рийвите никога не изпитваха радост, освен когато предусетеха нечия смърт. А този беше от най-опасните — женски , за което говореха торбичките зад жестоките челюсти. Щом тя беше тук, значи някъде наблизо се намираха и двата мъжки екземпляра, които заедно с нея образуваха размножителната триада. Рийвите никога не напускаха родната си планета по друг начин. Маккай усети, че вече не се усмихва. Тези проклети гауачини! Знаеха какво въздействие ще окаже присъствието на един женски рийв върху него. Като изключим Бюрото, където агентите се ползваха с особена свобода на действие, подходът към рийвите изискваше изключителна предпазливост, за да се избегне нанасянето на обида. Поради факта, че членовете в триадата периодически се променяха, семействата им се разрастваха достигайки гигантски пропорции. При това положения да обидиш един от тях означаваше да обидиш всички.

Тези разсъждения никак не прилягаха на усещането за студ, което Маккай изпита при вида на синята кутия върху подвижното бюро. Той не знаеше с кой клан си има работа, но добре осъзнаваше каква е тази кутия. От нея идваше особеният лъх на древни векове. Възможностите му за избор се стесняваха.

— Познавам те, Маккай — каза старият гауачин.

Изрече ритуалните думи на стандартен гауач с подчертано гърлено произношение — факт, който говореше, че рядко е напускал тази планета. Лявата му ръка посочи бялото кано-легло, поставено под ъгъл от дясно зад подвижното писалище. То също беше в смъртоносния обсег на безмълвния рийв.

— Моля те, седни, Маккай.

Гауачинът погледна към рийва, към синята кутия и сетне отново насочи вниманието си към Маккай. Това движение на светложълтите и влажни от старостта очи под избледнелите зелени вежди явно беше умишлено. Носеше само късо зелено расо с презрамки през раменете, под което се очертаваха покритите с кора бели гръдни кухини. Лицето му беше плоско и полегато, с белезникави нацупени ноздри в края на гребеноподобния и леко очертан нос. Примигна, откривайки татуировките върху клепачите си. Маккай видя там тъмния плавателен кръг на Бягащия клан, който според легендата първи бе приел Гауачинския Закон от Бога на Жабите.

Най-лошите му предчувствия се потвърдиха. Седна и усети как бялото кано-легло прие формата на тялото му. Хвърли неспокоен поглед към рийва, който се извисяваше зад подвижното писалище като палач в червена мантия. Гъвкавото разклонение, което му служеше за крайник, помръдваше под гънките на одеждата му, но без напрежение. Този рийв все още не беше готов за своя танц. Маккай си припомни, че рийвите бяха предпазливи във всяко свое действие. Неслучайно в Съюза на Разума битуваше изразът „рийвов облог“.

— Ти виждаш синята кутия — рече старият гауачин.

Тази реплика предполагаше взаимно разбиране на ситуацията и не изискваше никакъв отговор, но Маккай се възползва от удобния случай да получи поне отчасти необходимата му информация.

— Да, но не зная кой е твоят гост.

— Това е Кейланг, Пазителка на Кутията.

Кейланг кимна в потвърждение.

Един негов приятел от БюСаб веднъж му беше обяснил как да познае броя на триадните партньорства, в които женският рийв е участвал:

„При раздяла мъжкият компаньон отхапва малко парченце кожа от челюстните й торбички. Оставените белези приличат на следи от дребна шарка.“

И двете челюстни торбички на Кейланг бяха обсипани с многобройни дупчици, получени при смяната на партньори. Маккай й кимна официално, без да влага никакво оскърбление. После погледна към Кутията, чиято Пазителка беше тя.

Преди време той също бе изпълнявал ролята на Пазител на Кутията. На този етап се усвояваха границите на правния ритуал. Гауачините наричаха периода на послушничество „Сърцето на Непочтителността“. Това беше първата стъпка по пътя към званието „легум“. Старият гауачин не бъркаше — Маккай като един от малцината негауачини, получили тази титла и правото да работят в сферата на правораздаването в рамките на планетарната федерация, беше виждал синята кутия и знаеше какво съдържа тя. В нея имаше кафява книга със страници от неостаряващ метал, нож с кръвта на безчет разумни същества, засъхнала по черната му повърхност, и най-накрая един сив камък, нащърбен и изподраскан от блъскане в дървени трупчета. През хилядолетията неговите удари бяха служили като сигнал за откриване на гауачинските съдебни заседания. Кутията и вещите в нея символизираха цялата мистериозност и в същото време практичността на гауачинския закон. Значението на книгата беше непреходно, макар никой да не я четеше и препрочиташе тя беше запечатана в кутията и просто олицетворяваше началото. По ножа личаха кървави петна от много кончини. А камъкът бе дошъл от земята на гауачините, където нещата само се променяха, без да имат начало и край. Целият комплект — кутията и предметите в нея, представляваха прозорец към душата на онези, които Богът на Жабите бе избрал за свои любимци. И ето че сега те обучаваха един рийв за Пазител на Кутията.