Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Проект 40.

Източникът, откъдето бе изтекла първоначалната информация, бе толкова невинен наглед, че Хелстрьом потрепери, когато си помисли за него. Джери, един от операторите на филмовия екип, трябваше да извърши някои специални изследвания в библиотеката на Масачузетския Технологически институт във връзка с предстоящите снимки. При разпита си беше припомнил, че е оставил документите на една маса „за не повече от половин час“. Когато се върнал, намерил ги на същото място и ги прибрал, без да обръща внимание на случилото се. Колко невинно! Но точно от това са се нуждаели Външните. Сякаш бяха надарени с някакъв неуморим зъл гении, винаги нащрек за да се възползва от подобни невинни грешки.

Джери беше потресен. Имаше чувството, че е предал своя любим Кошер. И в известен смисъл го бе сторил. Но рано или късно това щеше да се случи. Истинско чудо бе, че бяха издържали толкова дълго. Как биха могли да съществуват цяла вечност, без да бъдат открити? Очевидно покоят и анонимността имаха свой затворен и предопределен цикъл. Спокойствието на всяка цена бе само илюзия за наивниците. Цената, която трябваше да се заплати за него, беше неимоверно висока.

Чувствайки се изнервен и раздразнителен — емоции, които тялото му излъчваше като невидима аура — но без повече да го е грижа за това, Хелстрьом стана решително и се отправи към долните нива за да провери как се развива проект 40. Онези долу ще трябва да ускорят нещата. Налага се повече отвсякога!

Перюджи стовари прашния куфар върху леглото в стаята на мотела, построен в покрайнините на Фостървил. Освен куфара носеше само малка чанта и калъфа на фотоапарата, в който бе монтирана радиостанцията. Калъфа окачи на облегалката на стола. Точно така обичаше да пътува — с малко багаж, без излишна суетня по летищата и без да привлича нечие внимание. Макар да бе доста висок на ръст, отдавна се бе приучил да бъде максимално незабележим за останалите. Най-често се възползваше от умението си по време на път.

Цяла сутрин бе необходима на поддържащата група за да се разположи в планината на север от града, където съществуваше пряка радиовръзка не само с мотела, но и с чифлика в долината. Перюджи вече бе прегладнял, но първо трябваше да свърши още някои неща. Огледа внимателно стаята, мебелирана в типичен западняшки стил — тъмно лакирано дърво, покрито с грубовата на вид дамаска. Отвсякъде лъхаше на пестеливост. Той въздъхна и се отпусна в креслото, което жално изскърца под тежестта му. Опипа за телефона и набра номера на рецепцията.

Да, знаят телефона на помощник-шерифа. Има ли някакви проблеми?

Перюджи обясни, че идвал по поръчка на компанията, в която работи, за да поиска издирването на изчезнал в района свой колега. Нищо особено. Наложи се да изслуша натрапените обяснения за това, че местната полицейска служба се състояла само от помощника, но пък колко добър човек бил той. Полицейската служба била на другия край на града. След като отвърна с неясни междуметия на няколко поредни опита за допълнителна информация, Перюджи най-сетне получи нужния номер и от рецепцията незабавно го свързаха с полицейската служба на помощник-шерифа. Две минути по-късно той вече обсъждаше проблема с помощник-шериф Линкълн Крафт — мъж с равен, безизразен глас.

— Абсолютно сигурни сме, че е изчезнал — настояваше Перюджи. — Карлос трябваше да се върне на работа в понеделник, а днес е петък. Това е съвсем нетипично за него. Карлос е изключително акуратен работник.

— И жена му също? — запита Крафт недоверчиво.

— Мъжете често взимат жените си на излет — рече Перюджи. Чудеше се, дали не звучи малко наивно за местния представител на властта.

Но Крафт изглежда не бе забелязал насмешката.

— Да, сигурно е така — отвърна той. — Но не е ли малко странно, че компанията ви е изпратила да търсите тези хора.

— Карлос бе един от най-важните ни сътрудници — обясни Перюджи. — Не можем да си позволим да го изгубим. Конкуренцията само това чака, нали знаете.