Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Джанвърт се облегна ядно назад и прошепна на Кловис:

— Кога най-сетне ще сложим кръст на тая работа? Време е да изчезваме. Все има някоя страна, където ще сме в безопасност. И където Агенцията не ще може да ни открие.

— При другите?

— Нали знаеш какво ще ни чака там? Същото, само дето ще трябва да учим чужд език. Не, трябва ни някоя сладка малка страничка, където ще си живеем необезпокоявани и незабелязани от никой. Не може да няма подобно уютно местенце на тази гадна планета.

— Мислиш си за ДТ и Тимиена, нали?

— Мисля за теб и мен.

— Отново ни подслушва — предупреди го тя.

Джанвърт скръсти ръце и потъна в меката облегалка. Очертаваше се отвратителен полет. Не след дълго Ник Миърли намина да ги види и да ги попита как я карат. В отговор Джанвърт само гневно изръмжа.

Перюджи успя да хване последния самолет от Дълес и при това бе принуден да пътува втора класа. На всичко отгоре все още пресен беше споменът от неприятния разговор с Меривейл. Шефа обаче бе настоял на тази среща и Перюджи не можа да измисли никакъв подходящ повод, за да се измъкне. Наложи се лично да позвъни на Меривейл и да уговори срещата. Споразумяха се да се срещнат в кабинета на Меривейл. Ръкавиците бяха свалени още в самото начало.

Меривейл посрещна Перюджи без да дава външен израз на чувствата си. Ала Перюджи си помисли, че забеляза дълбоко прикрита уплаха в очите му. „Сякаш се досеща, че дните му са преброени“ — рече си Дзюл.

Намести се в креслото точно срещу него и кимна към положената на бюрото папка.

— Виждам, че се запознаваш с докладите. Някакви бели петна в общата картина?

Меривейл очевидно държеше не само да запази контрол върху положението, но и да държи нещата в свои ръце, защото побърза да отвърне хапливо:

— Докладите на моите сътрудници винаги съответстват на действителното положение, за което са били изготвени.

Този надут копелдак!

Перюджи добре осъзнаваше, че присъствието му в кабинета и целия разговор са унизителни за Меривейл. Винаги е било така. Перюджи беше дяволски едър мъж. Всички казваха, че ако си позволи да надебелее, ще се превърне в грамада. Но той притежаваше някаква хищнически зловеща грациозност, която открай време дразнеше Меривейл.

— Шефа ми нареди да те питам защо си поставил за заместник онзи злояд нещастник Джанвърт.

— Защото отдавна му е време да поеме подобна отговорност.

— Не мисля, че трябва да му се доверяваме.

— Глупости!

— Защо не остави на мен да посоча заместник?

— Нямаше смисъл да губим време. Имахме си достатъчно задачи.

— Значи избърза и допусна поредната грешка — заключи Перюджи. В гласа му се долавяше превъзходството на знаещия. Споменаването на Шефа бе достатъчно многозначително само по себе си. Меривейл усещаше, че шансовете му да достигне мечтаните висини в Агенцията са се стопили до нула. Лицето му помръкна.

— Каква е причината да се отправиш за Орегон лично?

— Обстоятелствата го налагат — рече Перюджи.

— Какви обстоятелства?

— Трима от най-добрите ни хора бяха изгубени.

Меривейл кимна.

— Спомена за нещо важно, което трябвало да обсъдиш с мен. Какво е то?

— Няколко неща. Първо, прочетох вътрешната информация, която си пуснал и стигнах до извода, че не си сигурен какво трябва да предприемеш. Шефа бе доста разтревожен от това.

Меривейл пребледня.

— Ние… при тези обстоятелства…

Перюджи го прекъсна, сякаш въобще не бе чул, че говори.

— Второ, загрижени сме от инструкциите, които си дал на споменатите трима агенти. За нас е странно, че…

— Следвах докрай заповедите, които ми бяха дадени! — кресна Меривейл и удари с юмрук по масата.

„Песента ти е изпята, приятелче“ — помисли си Перюджи. А на глас добави:

— Носят се слухове, че Тимиена била против дадената й задача.

Меривейл подсмъркна и си придаде невъзмутим вид.