Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Джанвърт предпочете да не обсъжда съдбата на своите колеги, докато не се качиха на самолета и не поеха на запад. Избрал бе места за себе си и Кловис далеч пред другите. Прозорецът даваше чудесна възможност да се любуват на залеза зад лявото крило, но Джанвърт не му обърна никакво внимание.

Както предполагаше, бяха наредили на Кловис да се дегизира като тинейджърка, а Ник Миърли, когото и двамата смятаха за досаден задник, се преструваше на техен баща. Ала никой от тях не очакваше, че ще назначат Джанвърт за заместник.

Стиснали ръце, двамата с Кловис разговаряха шепнешком.

— Хич не ми се нрави тази работа — рече Джанвърт. — Перюджи ще подскочи до тавана, когато научи, а след това ще си потърси друг заместник.

— И какво ще спечели с това?

— Не зная, но почакай само и ще видиш. Най-късно утре.

— Може би най-сетне оценяват твоите способности?

— Дрън-дрън!

— Не искаш ли да си заместник?

— Не и на тази въртележка. — Той стисна презрително устни. — Играта е доста грубичка.

— Смяташ, че си търсят жертвен козел?

— А ти не мислиш ли така?

— Възможно е. Как ще се разбирате с Перюджи?

— Ще се разбираме, стига…

— Стига какво?

— Стига да ми има доверие.

— Еди!

Един от сътрудниците им тъкмо минаваше край тях, запътил се към тоалетните в предния край на самолета. Казваше се Дейниъл Томас Алден, бивш снайперист от Виетнам, когото всички предпочитаха да наричат ДТ. Джанвърт замълча, докато ДТ ги подмине. Дейниъл имаше потъмняло от слънцето, решително лице, горната му устна бе разсечена от белезникава рана, а прозрачната козирка на пилотската му шапка хвърляше зеленикаво сияние върху лицето му. Джанвърт отдавна подозираше, че ДТ шпионира сътрудниците си за началството. Носеше се слух, че се имал с Тимиена и Джанвърт неволно се зачуди, какво ли си мисли сега Дейниъл.

В мига, когато минаваше край тях, очите им се срещнаха, но ДТ не издаде с нищо, че ги познава.

Джанвърт го проследи с поглед, а сетне запита:

— Според теб, ДТ харесва ли си работата?

— Защо?

— Може би го изнервя прекалено дългото изчакване, преди да му се отдаде случай да убие някой. За разлика от войната.

— Понякога си направо непоносим.

— А на теб въобще мястото ти не е тук, скъпа. Защо не вземеш да просиш милостиня за болните, или нещо подобно?

— Защото сметнах, че се нуждаеш от някой, който да те защитава.

— Като теб снощи, например?

Тя не обърна внимание на въпроса му и запита:

— Чу ли клюката за ДТ и Тимиена?

— Аха. Да ти призная, малко ми е мъчно за него.

— Мислиш, че тя е…

— Не ми се ще много да мисля за това, но наистина го смятам.

— Но защо? Не могат ли просто…

— Такива неща се размирисват отдалеч. Те бяха авангардния отряд. А жертвите винаги падат в началото.

— А ние какво сме?

— След като идва и Перюджи, не знам. Ще ти кажа, като видя как ни разпределя.

— Или отпред, или отзад.

— Точно така.

— Ама на този самолет не сервират ли вечеря? — възмути се тя.

— Стюардите явно са се наговорили първо да напият стария.

— Е това най-мразя, когато трябва да се правя на хлапе — прошепна тя. — Не мога да си поръчам нещо за пиене.

— Аз пък мразя грима. Обзалагам се, че няма да ни нахранят, преди да стигнем Небраска.

— А и след това, най-много да ни пробутат пъстърва и фасул. Още ли се чувстваш подтиснат?

— Скъпа, забрави какво съм говорил снощи. Всичко ми беше опротивяло.

— Да си призная и аз бях в подобно състояние. Трябва да е свързано с циклите на луната.

— Все още не мога да разбера, защо ме назначиха за заместник в тази операция.

— И аз не мога да си го обясня. Може би защото другите са доста старички?

— Едва ли, защо ще им е някой младок за началник?

— Може да ти е настъпил моментът — прошепна тя и приближи устни до ухото му. — Задръж малко, миличък. Дъртакът отзад се опитва да ни подслушва.

Джанвърт сдържа първоначалното си желание да погледне назад. Вместо това се протегна и бавно огледа вътрешността на самолета. Навън бе съвсем тъмно, осветлението бе запалено и прозорците бяха като черни дупки, с проблясващи тук-там звезди. Белокосият старец зад Кловис бе запалил настолната лампа и четеше „Таймз“, като от време на време отпиваше по глътка уиски. Той вдигна глава, докато Джанвърт се въртеше, но побърза отново да забоде поглед в списанието. Джанвърт не си спомняше да го е виждал някога, но човек не можеше никога да е сигурен в работа като неговата. Може би го бяха изпратили за да ги държи под око.