Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

— Защо лъжете? — изстреля той.

— Не лъжа!

— Агенцията, за която работите, не се ли намира под прякото подчинение на Държавния департамент?

— Щом не ми вярвате, не виждам смисъл да ви отговарям. Просто не разбирам какво става тук. Преследвахте ме, нападнахте ме, изгубих съзнание, за да се свестя завързана и…

— И убихте петима от моите приятели — припомни и той. — Защо?

— Не ви вярвам. По-добре ме пуснете. Карлос е доста важна клечка в своята компания. А там има хора, които ще ни търсят, ако не им позвъня.

— Ако не изпратите доклад? — Хелстрьом впери поглед в индикаторите. Този път жената казваше истината.

— Не казах такова нещо!

„Значи трябва да изпрати доклад, или да се свързва, вероятно в определени часове — мислеше си Хелстрьом. Виж това младоците бяха пропуснали да изтръгнат от Дипиъкс. Или по-скоро, забравили са да го попитат“.

— С каква цел ви изпратиха тук?

— Никой не ме е изпращал!

— Тогава какво търсите в долината?

Тимиена се възползва от възможността, за да представи грижливо изработената легенда: тежката работа на Карлос, редките почивки, интереса му към птиците, нейното увлечение по пейзажите и акварелите. Стараеше се да се изразява загрижено, като истинска домакиня и както й се струваше, признанията й звучаха съвсем искрено. Карлос наистина не беше чак толкова неприятен, въпреки опитите си да… Тя приключи разказа в мига, когато й хрумна тази мисъл. Имаше нещо объркващо в начина, по който мислеше за Карлос. Сякаш вече го беше отписала. Карлос е мъртъв! Беше уверена в това. Защо му трябваше на този отсреща да я държи в тъмното, внушавайки й, че всичко ще се размине? Тимиена напълно се доверяваше на инстинктите си и изведнъж почувства, как страхът й разперва криле.

Хелстрьом забеляза промяната с помощта на приборите и се помъчи да й отвлече вниманието.

— Гладна ли сте? — запита той.

В началото й беше трудно да отговори, още повече, че устата й бе съвсем пресъхнала.

— Не, но глезенът ме боли ужасно.

— Съвсем скоро ще се погрижим за него — увери я той. — А сега, бихте ли ми казали, мисис Дипиъкс, щом сте била изплашена, защо не поехте с фургона към Фостървил?

„Точно това трябваше да направя!“ — помисли си тя. Но подозираше, че хората от другата страна, към които принадлежеше и човекът срещу нея, бяха предвидили и подобна възможност. Едва ли щяха да й позволят да се измъкне.

— Опитах, но не можах да запаля двигателя.

— Странно — отвърна Хелстрьом. — При нас запали от първия път.

Значи са докарали и фургона! Премахнали са всички следи от Гринели и Дипиъкс. Карлос и Тимиена вече са мъртви за света. Една мъничка сълза се спусна по бузата й.

— Вие сте агент на комунистите, нали? — запита дрезгаво тя.

Хелстрьом не се сдържа и се засмя.

— Какъв странен въпрос от една обикновена домакиня!

Смехът на мъжа пробуди гнева й.

— Вие сте този, който непрестанно говори за агенти на Държавния департамент! — кресна тя. — Какво всъщност става тук?

— А вие не сте тази, за която се представяте, мисис Дипиъкс — отвърна Хелстрьом. — Позволете дори да се усъмня, че името ви е Дипиъкс. „Ах, тук я ударих право в целта!“ — помисли си той, докато следеше индикаторите. Значи двамата работят заедно без да са женени. — Подозирам, че и споменатия Карлос не ви е бил… не ви е чак толкова близък на сърцето.

„Не ви е бил!“ — помисли си тя. Точно това искаше да каже. Сам се издаде! Лъжата излезе наяве!

Тя се постара да си припомни всичко, което мъжът бе казвал за Карлос. Във всяка реплика се долавяше скритото послание, че Карлос е мъртъв. Мъртвите не усещат болка. Тимиена реши да направи преоценка на ситуацията. Тъмнината беше предимство не само за човека срещу нея. С нея целяха да я подтиснат, да подкопаят защитата й. Тя започна лекичко да разтяга въжетата, с които я бяха завързали. Бяха ужасно здрави!

— Не ми отговорихте — напомни й Хелстрьом.

— И защо трябва? Мисля, че сте отвратителен!

— Питах, дали вашата агенция принадлежи на някое държавно учреждение.

— Не!

Съдейки по приборите, отговорът беше точен, но все пак не биваше да забравя, че информацията, с която тя разполага е на строго определено ниво. В този миг Нилс забеляза, че жената извива тяло, опитвайки се да се освободи от въжетата. Нима не му повярва, когато й каза, че може да я вижда?

— Защо ни шпионира правителството? — попита той.

Жената не отговори. Податливостта на въжетата се оказа измамна. Малко се отпускаха, когато напънеше мишци, ала почти веднага отново я притискаха здраво.