Самюъл Бекет - В очакване на Годо

ЕСТРАГОН. Чакай.

ВЛАДИМИР. Студено ми е.

ЕСТРАГОН. Питам се дали нямаше да е по-добре, ако не бяхме се събрали; всеки за себе си. (Пауза.) Не сме направени да вървим заедно.

ВЛАДИМИР (без да се сърди) . Не се знае.

ЕСТРАГОН. Не, нищо не се знае.

ВЛАДИМИР. Винаги можем да се разделим, ако мислиш, че ще е по-добре.

ЕСТРАГОН. Сега вече няма смисъл.

Мълчание.

ВЛАДИМИР. Вярно, сега вече няма смисъл.

Мълчание.

ЕСТРАГОН. Е, ще вървим ли?

ВЛАДИМИР. Да вървим.

Не мърдат.

Завеса

На другия ден. В същия час. На същото място.

Обувките на Естрагон близо до рампата, с опрени токове, раздалечени върхове. Шапката на Лъки на същото място.

Дървото е с няколко листа.

Влиза Владимир забързан. Спира се и дълго гледа дървото. Изведнъж бързо започва да крачи по сцената във всички посоки. Застава отново неподвижно пред обувките, навежда се, вдига едната, разглежда я, помирисва я, грижливо я оставя на мястото й. Отново захваща забързаното си крачене. Спира се до дясната кулиса, гледа дълго в далечината, с ръка като козирка над очите. Върви напред-назад. Спира до лявата кулиса. Същата игра. Крачи. Спира изведнъж. Сключва ръце на гърдите си, отхвърля назад глава и започва да пее с пълно гърло.

ВЛАДИМИР. Едно бездомно куче… (Понеже е започнал на много нисък тон, той спира, кашля, подхваща по-високо.)

(Спира, поема дъх, после започва отново.)

(Спира. Същата игра. По-тихо.)

Замлъква, остава да крачи трескаво по сцената във всички посоки. Спира отново пред дървото, крачи, спира при обувките, крачи, тича към лявата кулиса, гледа в далечината, към дясната кулиса, гледа в далечината. В този момент Естрагон влиза от лявата кулиса бос, с наведена глава, и бавно прекосява сцената. Владимир се обръща и го вижда.

ВЛАДИМИР. Пак ли си ти! (Естрагон спира, но не вдига глава. Владимир се приближава до него.) Ела да те целуна.

ЕСТРАГОН. Не ме докосвай!

Владимир прекъсва устрема си, огорчен. Мълчание.

ВЛАДИМИР. Искаш ли да си отида? (Пауза.) Гого! (Пауза. Владимир го гледа с внимание.) Биха ли те? (Пауза.) Гого! (Естрагон продължава да мълчи с наведена глава.) Къде прекара нощта? (Мълчание. Владимир пристъпва напред.)

ЕСТРАГОН. Не ме докосвай! Не ме питай нищо! Не казвай нищо! Остани при мен!

ВЛАДИМИР. Кога съм те напускал?

ЕСТРАГОН. Остави ме да си ида.

ВЛАДИМИР. Погледни ме! (Естрагон не се помръдва. Гръмогласно.) Погледни ме, ти казвам!

Естрагон вдига глава. Те се гледат продължително, отдалечавайки се един от друг, с наведена глава като пред произведение на изкуството, треперят все повече и повече, приближават се един към друг и изведнъж се прегръщат, тупайки се по гърбовете. Край на прегръдката. Загубил опора, Естрагон за малко не пада.

ЕСТРАГОН. Какъв ден!

ВЛАДИМИР. Кой те нареди така? Разкажи ми!

ЕСТРАГОН. И този ден избутахме.

ВЛАДИМИР. Още не сме.

ЕСТРАГОН. За мен свърши, каквото ще да става. (Пауза.) Преди малко ти пееше, чух те.

ВЛАДИМИР. Вярно. Спомням си.

ЕСТРАГОН. Стана ми мъчно. Казах си: „Той е сам, мисли, че съм си отишъл завинаги, и пее.“

ВЛАДИМИР. Човек не е господар на настроенията си. Целия ден се чувствах в изключителна форма. (Пауза.) Цяла нощ не съм ставал, нито веднъж.

ЕСТРАГОН (тъжно) . Виждаш ли, пикаеш по-добре, когато мен ме няма.

ВЛАДИМИР. Ти ми липсваше. И в същото време бях доволен. Не е ли странно?

ЕСТРАГОН (засегнат) . Доволен ли си?

ВЛАДИМИР (след като е размислил) . Може би не е точната дума.

ЕСТРАГОН. А сега?

ВЛАДИМИР (след като е проверил) . Сега… (радостен) ето те пак… (неутрален) ето ни пак… (тъжен) ето ме пак.