Лъвът, Вещицата и дрешникът

Той замря за миг. Очите му блестяха, крайниците му потрепваха и се удряше с опашката си. Сетне скочи високо над главите им и се приземи от другата страна на масата. Без да знае нищо, Луси се засмя и се покатери на масата, за да го стигне. Аслан отново скочи. И така започна една луда гоненица. Той обикаляше, а те го следваха около върха на хълма. Аслан ту не им даваше и най-малка надежда да го хванат, ту ги оставяше почти да хванат опашката му, ту се промушваше между тях, ту ги подхвърляше във въздуха с грамадните си и меки като кадифе лапи. После отново ги хващаше и спираше неочаквано, така че и тримата се търкулваха един върху друг в една щастлива, смееща се купчина от козина, ръце и крака. Беше такова лудуване, каквото никой не е виждал другаде освен в Нарния. Дали приличаше повече на игра със звяр или на игра с котенце, Луси не можа да определи. А странното бе, че когато тримата най-после лежаха в тревата на слънце и дишаха тежко, момичетата вече не усещаха никаква умора, глад или жажда.

— А сега — каза Аслан след малко, — на работа! Усещам, че ще изрева. По-добре е да си запушите ушите!

Децата запушиха ушите си. Аслан се изправи и когато отвори паст да изреве, лицето му стана толкова страшно, че не смееха да го погледнат. Но видяха как всички дървета пред него се наведоха от силата на неговия рев, както тревата в ливадата се превива от порива на вятъра. След това той отбеляза:

— Чака ни дълъг път. Трябва да ме яхнете!

Наведе се и децата се покачиха на топлия му златен гръб. Сюзан седна първа, като се държеше здраво за гривата му, а Луси седна отзад и се хвана здраво за Сюзан. Аслан се надигна, както бяха отгоре му, и полетя бързо (по-бързо от всеки кон) надолу по хълма в гъстата гора.

Тази езда навярно бе най-чудесното нещо, което им се случи в Нарния. Яздили ли сте някога галопиращ кон? Помислете си за това сега, а после махнете тежкия шум на копитата и дрънченето на юздите и си представете на тяхно място почти безшумната мека стъпка на огромните лапи. След това си представете вместо черния, сивия или кестенявия цвят на коня меката златна козина и развяващата се на вятъра грива. А след това си представете, че се движите два пъти по-бързо и от най-бързия състезателен кон. Освен това при тази езда няма нужда от управляване и изобщо не се изморявате. Аслан бягаше напред и все напред, без нито веднъж да стъпи накриво, без да се колебае, като си проправяше умело път между пънове, прекрачваше храсти, трънаци и малки ручеи, прегазваше по-големите ручеи и преплуваше най-големите. Огромно бе удоволствието да яздиш не по път, нито през парк, та дори не и по тревисти ливади, а направо през Нарния, през пролетта, през тържествените булеварди от букови дървета и през слънчевите поляни с дъбове, през градините със снежнобели диви черешови дървета, покрай ечащите пещери, нагоре по обветрените склонове, обрасли в прещип, през покритите с пирен планински разклонения, по шеметно стръмните хребети и надолу, надолу, надолу отново през дивите долини, пълни със сини цветя!

Беше почти обед, когато се озоваха на хълм, от който видяха замък в подножието на стръмния склон. От мястото, където бяха застанали, им изглеждаше като играчка — целия с островърхи кули. Но Лъва се заспуска с такава скорост, че всеки миг замъкът ставаше все по-голям и преди да имат време да попитат какво е това, което виждат, вече бяха до него. И сега той не им изглеждаше като играчка, а се издигаше начумерен пред тях. Никой не надничаше от назъбените стени, а портата бе здраво заключена. Аслан, без изобщо да забави хода си, се втурна като куршум право към нея.

— Къщата на Вещицата! — изрева той. — Сега деца, дръжте се здраво!

В следващия миг като че ли целият свят се преобърна наопаки. Лъвът скочи (или по-точно прелетя вместо скочи) право над стената на замъка.

Двете момичета, останали без дъх, но невредими, се прекатуриха от гърба му в средата на широк каменен двор, пълен със статуи.

— Какво необикновено място! — извика Луси. — Всички тези каменни животни… и хора! Прилича… прилича на музей.

— Ш-ш-т! — каза Сюзан. — Аслан прави нещо.

Той наистина правеше нещо. Бе скочил до каменния лъв и дъхаше в муцуната му. После, без да се бави нито миг, се разфуча, като че бе котка, която гони опашката си, и насочи дъха си към каменното джудже, което (както помните) стоеше на няколко крачки от лъва. След това се спусна към една висока каменна самодива, която стоеше до джуджето, бързо се обърна настрана да се справи с едно каменно зайче вдясно и скочи към два кентавъра. Но в този миг Луси извика: