Лъвът, Вещицата и дрешникът

— Но нали ти самият ще бъдеш там, Аслан?

— Не мога да ти обещая — отвърна Лъва и продължи да дава указания.

В последната част от прехода край него най-често бяха Сюзан и Луси. Той не приказваше много и им се видя натъжен.

Беше все още следобед, когато се спусна до мястото, на което речната долина ставаше просторна и реката беше широка и плитка. Това бяха бродовете на Беруна и Аслан нареди да спрат на отсамния бряг. Но Питър попита:

— Няма ли да бъде по-добре да се установим на другия бряг? Опасявам се, че тя ще се опита да ни нападне още тази нощ.

Аслан, който сякаш в момента се бе замислил за нещо друго, се изправи, разтърси величествената си грива и възкликна:

— А? Какво каза?

Питър повтори думите си.

— Не — отвърна Аслан унило, като че ли това нямаше значение. — Тя няма да ни атакува тази нощ. — После въздъхна дълбоко и добави: — Независимо от това обаче е добре, че си го помислил. Така трябва да разсъждава войникът! Но това наистина няма значение.

И те продължиха с разполагането на лагера. Настроението на Аслан подейства на всички тази вечер. Питър беше неспокоен при мисълта, че ще трябва сам да се сражава в битката. Вестта, че Аслан може и да не присъства, беше голям удар за него. На трапезата тази вечер бе тихо. Всеки чувстваше колко се различаваше тя от снощи или дори от сутринта. Като че ли добрите времена, които едва започваха, вече бяха към края си.

Това усещане толкова много се отрази на Сюзан, че когато си легна, не можа да заспи. След като дълго време се мята насам-натам, тя чу, че и Луси въздиша тежко и се върти до нея в тъмнината.

— И ти ли не можеш да заспиш? — попита Сюзан.

— Не — отвърна Луси. — Но мислех, че поне ти си заспала. Слушай, Сюзан!

— Какво?

— Имам ужасното чувство, че някаква заплаха тегне над нас.

— И ти ли? Защото всъщност и аз имам същото чувство.

— Заради Аслан — отвърна Луси. — Или на него ще се случи нещо страшно, или той самият се кани да извърши нещо страшно.

— През целия следобед нещо ставаше с него — каза Сюзан. — Луси! Какво каза той, че няма да бъде с нас в битката? Мислиш ли, че би могъл да се измъкне и да ни остави през нощта?

— Къде е той сега? — попита Луси. — Тук в палатките ли?

— Мисля, че не.

— Сюзан! Да излезем навън и да огледаме наоколо. Може би ще го видим.

— Добре. Хайде! — каза Сюзан. — Все едно дали ще направим това, или ще лежим тук будни.

Съвсем тихо двете момичета пипнешком се промъкнаха между спящите и изпълзяха от палатката. Луната светеше ярко и тишината се нарушаваше само от шума на реката, която ромонеше между камъните. Изведнъж Сюзан хвана Луси за ръката и промълви:

— Виж!

В края на поляната, на която бяха разположили лагера, точно където започваха дърветата, те видяха как Лъва бавно се отдалечава от тях към гората. Вървяха подире му нагоре по стръмнината, встрани от речната долина и после завиха леко надясно — явно по същия път, по който бяха вървели следобеда, когато идваха от хълма на Каменната маса. Следваха го дълго през тъмни сенки и открити места, осветени от бледата лунна светлина. Краката им се намокриха от росата. Той им изглеждаше някак различен от онзи Аслан, когото познаваха. С наведена глава и увиснала опашка, Лъва вървеше съвсем бавно, сякаш много, много уморен. После, когато пресичаха едно широко открито място, където нямаше никаква светлина, за да могат да се скрият, той се спря и се огледа. Нямаше смисъл да се опитват да бягат, затова тръгнаха към него. Когато се приближиха, Аслан изрече:

— О, деца, деца, защо ме следвате?

— Не можехме да заспим — отговори Луси и след това почувства, че няма нужда да говори повече, бе сигурна, че Аслан знае всичко, което са си мислили.

— Можем ли да дойдем с теб, където и да отиваш? — попита Сюзан.

— Ами… — започна Аслан и като че ли се замисли. После продължи: — Ще ми бъде приятно да бъда с другари тази нощ. Можете да дойдете, ако ми обещаете да спрете, когато ви кажа, и след това да ме оставите да продължа сам.

— О, благодарим ти, благодарим ти! Ще го направим — съгласиха се и двете момичета.

Те отново тръгнаха напред, като вървяха от двете му страни. Но колко бавно вървеше той! А огромната му царствена глава бе толкова наведена, че носът му почти докосваше тревата. След малко залитна и простена тежко:

— Аслан! Скъпи Аслан — загрижено каза Луси. — Какво има? Не можеш ли да ни кажеш?

— Да не си болен, скъпи Аслан?

— Не — отговори Аслан. — Аз съм тъжен и самотен. Поставете ръцете си върху гривата ми, за да усещам, че сте тук, и ще продължим нататък.