Лъвът, Вещицата и дрешникът

Веднага се чуха тропот на копита и шум от крила и около дузина от най-бързите същества изчезнаха в сгъстяващата се тъма.

Питър, който все още не можеше да си поеме дъх, се обърна и видя Аслан близо до себе си.

— Забрави да почистиш сабята си! — напомни му Аслан.

Това бе вярно. Питър се изчерви, като погледна блестящата сабя, цялата омазана с кръв. Той се наведе и я избърса в тревата. След това я избърса в палтото си.

— Дай ми я и коленичи, сине Адамов! — повели Аслан.

И когато Питър направи това, Лъва го докосна с тъпото на сабята:

— Станете, сър Питър — Вълчето проклятие! И каквото и да се случва, никога не забравяйте да почистите сабята си!

Сега трябва да се върнем при Едмънд.

След като го принудиха да ходи много повече и да измине много по-дълъг път, отколкото според него позволяваха човешките възможности, Вещицата най-после спря в тъмна долина, засенчена от борове и тисове. Едмънд просто се строполи. Не го интересуваше какво ще стане по-нататък. Искаше само да го оставят да си полежи. Беше прекалено уморен дори за да усети колко е гладен и жаден. Вещицата и джуджетата говореха тихо близо до него:

— Не — промълви джуджето, — сега няма смисъл, Кралице! Те сигурно вече са стигнали до Каменната маса.

— Може би вълкът ще подуши следите ни и ще донесе вести — предположи Вещицата.

— Няма да бъдат добри вести, ако той ги донесе — отговори джуджето.

— Четири трона в Каир Паравел… — замислено продума Вещицата. — Какво ще стане, ако бъдат заети само трите. Тогава предсказанието няма да се сбъдне.

— Нима това има някакво значение сега, когато той е тук? — попита джуджето. То не посмя дори и сега да спомене името на Аслан пред господарката си.

— Той може би няма да остане задълго. И тогава ще ми паднат и тримата в Каир!

— И все пак може би ще бъде по-добре — предложи джуджето — да задържим този тук (при тези думи ритна Едмънд) и да го използваме за откуп.

— Да — промълви Вещицата презрително, — та да го спасят!

— Тогава по-добре веднага да направим това, което трябва да направим.

— Иска ми се да го бяхме направили на самата Каменна маса — каза Вещицата. — Това е най-подходящото място. Тези неща и преди винаги са били правени там.

— Ще мине много време, докато Каменната маса отново може да бъде използвана според предназначението си — отвърна джуджето.

— Вярно! — съгласи се Вещицата и добави: — Тогава аз ще започна.

В този миг с ръмжене към тях стремително се втурна вълкът.

— Аз ги видях! Всички те са при Каменната маса с Него . Убиха моя капитан Могрим. Аз се бях скрил в гъсталака и видях всичко. Един от синовете на Адам го уби. Да бягаме! Да бягаме!

— Не — каза Вещицата, — няма нужда. Тръгвай веднага! Повикай всички мои хора да дойдат тук колкото се може по-бързо! Извикай всички великани, върколаци и духове на тези дървета, които са на наша страна! Извикай таласъмите, вампирите, човекоядците и минотаврите! Извикай страшилищата, знахарките, привиденията и народа на отровните гъби! Ние ще се бием. Какво? Нима не притежавам все още магическата си пръчка?! Нима техните редици няма да се превръщат в камък още докато настъпват? Потегляй веднага! А докато те няма, аз ще трябва да довърша нещо тук.

Голямото чудовище кимна с глава, обърна се и изчезна в галоп.

— Сега — каза тя — да видя какво ще правим, като нямаме маса. Най-добре би било да го опрем на някое дърво.

Едмънд усети, че грубо го изправят на крака. След това джуджето го постави с гръб към едно дърво и здраво го завърза. Видя, че Вещицата сваля мантията си. Голите й рамене бяха ослепително бели. Само тях забеляза, а иначе не различаваше нищо в тъмната долина под дърветата.

— Приготви жертвата! — изкомандва Вещицата.

Джуджето разкопча яката на Едмънд и подгъна ризата около врата му. След това го хвана за косата и дръпна главата му назад, така че да си повдигне брадата. Едмънд чу странен звук. Първоначално не можа да разбере какво е това. Беше звукът на точенето на нож.

В същия миг той чу гръмки викове от всички посоки — тропане на копита, шум от крила, писъка на Вещицата. Настъпи пълна бъркотия. След това усети, че някой го развърза. Почувства, че силни ръце го прегръщат, и чу мили гласове, които казваха:

— Нека си полегне!

— Дайте му малко вино!

— Пийни това!

— Успокой се!

— Само след минутка ще ти стане добре.

После чу гласове, които не се обръщаха към него, а разговаряха помежду си: