Лъвът, Вещицата и дрешникът

От известно време не следваха течението на голямата река, защото трябваше да завият малко надясно (което означаваше малко на юг), за да стигнат до Каменната маса. Но дори и пътят им да бе друг, нямаше да могат да продължат по долината на реката, защото, както снегът се топеше, реката скоро придойде, разля се волно и пътеката, по която трябваше да вървят, щеше да бъде под водата.

Но ето че слънцето започна да слиза ниско, светлината му стана по-червена, сенките се удължиха и растенията започнаха да затварят цветчетата си.

— Още малко — каза господин Бобър и ги поведе по хълма, покрит с дебел килим от пружиниращ мъх (много приятен за уморените им крака), докато стигнаха до мястото, където на голямо разстояние едно от друго растяха само високи дървета.

След това катерене в края на дългия и уморителен ден всички дишаха тежко и пъшкаха. Луси тъкмо се чудеше дали ще може да стигне до върха без още една дълга почивка, когато неочаквано се оказа, че вече са на върха.

Бяха на открито зелено място, откъдето имаше изглед надолу към гората, простираща се на всички посоки. А право насреща, далеч на изток, нещо проблясваше и се движеше.

— Господи! — прошепна Питър на Сюзан. — Морето!

Точно по средата на този открит връх беше Каменната маса. Тя представляваше грамадна мрачна плоча от сив камък, подпряна на четири изправени камъка. Изглеждаше много стара и цялата бе набраздена със странни линии и с фигури, които може би бяха букви от някакъв непознат език. Човек изпитваше странно чувство, когато ги погледнеше. Следващото нещо, което децата видяха, беше палатка, разпъната в единия край на поляната. Особено сега, обляна от светлината на залязващото слънце, тя беше чудесна: със стени като от жълта коприна, с яркочервени въжета и колчета от слонова кост. Над нея се извисяваше пилон и знамето (на което бе изрисуван изправен на задните си лапи червен лъв) се развяваше от лекия ветрец, който идваше от далечното море. Докато се възхищаваха на гледката, чуха музика отдясно и след като се обърнаха, видяха това, заради което бяха дошли чак дотук.

Аслан стоеше в средата, а около него във формата на полумесец се бяха събрали различни същества. Имаше горски и водни самодиви (дриади и нимфи, както ги наричаме в нашия свят) със струнни инструменти в ръце. Точно от тях се носеше музиката. Там бяха и четири големи кентавъра — от кръста надолу приличаха на огромни английски работни коне, а нагоре приличаха на сурови, но красиви великани. Имаше и еднорог, и бик с човешка глава, и пеликан, и орел, и огромно куче. А редом с Аслан стояха два леопарда — единият носеше короната му, а другият — знамето.

Бобрите и децата само гледаха Аслан, без да знаят какво да кажат и да направят. Когато човек не е бил в Нарния, мисли, че едно нещо не може да бъде едновременно и добро, и страшно. Но на децата вече и през ум не им минаваше подобна мисъл. Защото, когато се опитаха да погледнат Аслан, мярнаха златната му грива и тържествения, царствен поглед на огромните му изумителни очи. Усетиха, че не могат да го гледат, и се разтрепериха.

— Вървете! — прошепна господин Бобър.

— Не — също шепнешком отвърна Питър, — първо вие.

— Не, синовете Адамови са преди животните! — прошепна отново господин Бобър.

— Сюзан, — попита Питър, — как мислиш? Не трябва ли първо ти да отидеш?

— Не, ти си най-големият — прошепна Сюзан.

И, разбира се, колкото по-дълго разговаряха, толкова по-неловко се чувстваха. Питър разбра, че трябва да тръгне пръв. Извади сабята си и я вдигна за поздрав, като припряно каза на другите:

— Хайде, стегнете се! — след което се придвижи към Лъва и каза: — Ние дойдохме, Аслан!

— Добре дошъл, Питър, сине Адамов! — приветства го Аслан. — Добре дошли Сюзан и Луси, дъщери Евини, добре дошли господин и госпожо Бобър.

Гласът му беше плътен, звучен и бързо прогони опасенията им. Сега те се чувстваха радостни и спокойни и не им се струваше неловко да стоят и да мълчат.

— А къде е четвъртият? — попита Аслан.

— Той се опита да ги предаде и се присъедини към Бялата вещица, о, Аслан! — осведоми го господин Бобър.

Питър не се сдържа и каза:

— Донякъде грешката е моя, Аслан. Аз му се разсърдих и мисля, че това е спомогнало да тръгне по лош път.

Аслан не отговори — нито оправда Питър, нито го обвини. Просто стоеше и го гледаше с големите си очи. И всички мислеха, че няма какво повече да каже.

— Моля ви, Аслан — каза Луси, — не можете ли да направите нещо, за да спасим Едмънд?