По-късно наистина му стана малко по-добре, но раздялата беше тъжна и за двете страни и няма да се спирам на нея. Към два часа следобед лодката се откъсна от „Разсъмване“, натоварена с вода и храна (макар че според тях нямаше да им потрябват), както и с лодчицата на Рипичийп. Отправиха се с гребане през безкрайния килим от лилии. Корабът вдигна всичките си знамена и изложи на показ кралския щит в чест на тяхното заминаване. От ниското място, където бяха застанали сред лилиите, той изглеждаше висок и голям. И още преди да изчезне от погледите им, видяха как обръща и бавно започва да напредва на запад. И макар да се просълзи, Луси не страдаше толкова много, колкото бихте могли да предположите. Светлината, тишината, гъделичкащият аромат на Сребърното море, дори самотата по някакъв странен начин бяха много интересни.
Нямаше нужда да гребат — течението ги носеше непрестанно на изток. Никой не спеше и не ядеше. Цялата нощ и на следващия ден се носеха на изток. На третия ден, когато зората ги посрещна със светлина, която ние с вас нямаше да можем да понесем дори и с тъмни очила, видяха пред себе си нещо изумително. Сякаш между тях и небето се издигаше сиво-зелена трепкаща и блещукаща стена. Слънцето се показа и докато изгряваше, те го видяха през стената. То се превърна в дъга от цветове. Тогава разбраха, че всъщност стената бе огромна висока вълна, застинала на място, както често става на ръба на водопад. Изглеждаше висока около десет метра и течението бързо ги носеше към нея. Може би си мислите, че трябваше да съзрат опасността, но те не я видяха. Никой на тяхно място не би и помислил за това. Сега те виждаха не само отвъд стената, но дори и отвъд слънцето. Нямаше да могат да видят дори слънцето, ако очите им не бяха подсилени от водата на Последното море. Сега обаче можеха да гледат изгряващото слънце и да виждат ясно през него. На изток отвъд слънцето те видяха планинска верига. Бе толкова висока, че изобщо не можеха да видят върха й (или са го забравили). Никой не си спомня да е съзирал небе в тази посока. А и планините сигурно са били извън този свят. Всяка планина, висока поне една стотна от тази, трябваше да има по върховете си снегове и ледове. Но тези планини независимо от височината бяха топли и зелени, покрити с гори и водопади. Изведнъж от изток задуха вятър, който разби гребена на вълната на пръски с различна форма и набразди гладката вода около тях. Промяната стана само за миг, но децата почувстваха мирис и чуха мелодия, които никога нямаше да забравят. По-късно Едмънд и Юстас винаги отказваха да говорят за това. Луси каза единствено: „Можеше да ти скъса сърцето“. „Защо, толкова тъжна ли беше?“ — попитах я аз. „Тъжна ли? Не, разбира се“ — отговори тя.
Никой на лодката не се усъмни, че пред очите им бе страната на Аслан, отвъд Края на света.
В този миг лодката с хрущене удари дъното. Беше прекалено плитко дори за нея.
— Оттук продължавам сам — рече Рипичийп.
Те дори не се опитаха да го спрат, защото вече всички събития изглеждаха предопределени или вече случвали се. Помогнаха му да спусне лодчицата си. После той свали меча си („Повече няма да ми трябва“ — каза той) и го запокити далече в покритото с лилии море, където остана прав с дръжката над водата. Сбогува се, като се опитваше да изглежда тъжен заради тях, но всъщност тръпнеше от щастие. За пръв и последен път Луси направи това, което винаги бе искала. Взе го на ръце и го гушна. Рипичийп забързано се покачи на лодчицата и взе веслото. Течението го пое и той отплава. Изглеждаше много тъмен на фона на лилиите. По вълната обаче не растяха лилии. Тя бе гладък зелен склон. Лодчицата се носеше все по-бързо и по-бързо и се плъзна по вълната с красив пирует. За частица от секундата те успяха да зърнат силуета на Рипичийп на върха й, след това той изчезна и от този момент никой не може да твърди със сигурност, че е виждал мишката Рипичийп. Но аз лично мисля, че той е стигнал до страната на Аслан невредим и живее там до ден днешен.
С изгрева на слънцето планините отвъд границите на света се изгубиха от поглед. Вълната остана, но зад нея имаше само синьо небе.
Децата слязоха от лодката и нагазиха във водата — не в посока към вълната, а на юг. Водната стена им се падаше отляво. Едва ли биха могли да ви обяснят защо постъпиха така — просто е трябвало да стане така. И макар че се чувстваха — а и бяха — пораснали на борда на „Разсъмване“, сега имаха противоположното усещане и се държаха за ръце, докато газеха през лилиите. Изобщо не се измориха. Водата бе топла и ставаше все по-плитка. Накрая се озоваха на сух пясък, после на трева. Пред тях бе необятна равнина с чудесна подрязана трева, почти на едно ниво със Сребърното море. Беше се разпростряла във всички посоки без нито едно възвишение.
Читать дальше