Клайв Луис - Сребърният стол

Разнесе се шепот. Хората се раздвижиха. Тогава Джил видя как всички, които носеха шапки, бонета, шлемове и качулки, ги свалиха — включително и Юстас. После чу шум и забеляза, че голямото знаме със златния образ на Лъва бе смъкнато наполовина. С ридаещи струнни инструменти и безутешно надути рогове музиката засвири отново, само че този път бавен сърцераздирателен траурен марш.

Двамата слязоха от кентаврите, но съществата не им обърнаха внимание.

— Иска ми се да се прибера у дома — прошепна Джил.

Юстас не отговори, но кимна. Бе прехапал устни.

— Аз съм тук — произнесе дълбок глас зад тях.

Обърнаха се и пред тях бе Лъва — искрящ, истински и силен. Изведнъж всичко им се видя бледо и сиво в сравнение с него. Едва въздъхнала, Джил забрави за мъртвия крал на Нарния. Помнеше само как заради нея Юстас падна в пропастта, как бе оплела почти всички знамения и колко често се бяха карали. Искаше й се да каже: „Прости ми!“, но не можа да издаде нито звук. После Лъва ги привлече към себе си с поглед, наведе се и докосна с език челата им.

— Не мислете повече за това. Аз няма вечно да ви се карам. Вие свършихте онова, за което ви изпратих в Нарния.

— А сега може ли да се приберем у дома, Аслан? — попита Джил.

— Да. Дойдох, за да ви изпратя вкъщи — отвърна Аслан.

Тогава той отвори широко уста и задуха.

Но този път не усетиха да летят във въздуха. По-скоро им се стори, че остават неподвижни, а стихийният дъх на Аслан издухва назад кораба, мъртвия крал, замъка и снега, както и зимното небе. Децата отплаваха във въздуха като кълба дим и внезапно се озоваха под силната светлина на лятното слънце. Стъпиха върху гладка трева сред величествени дървета край чудно красив бистър поток. Разбраха, че за втори път се намират на Планината на Аслан — високо над и отвъд Края на света, света на Нарния. Но странното бе, че траурната музика на крал Каспиан продължаваше да звучи, макар и да не знаеха откъде идва. Тръгнаха покрай потока, а Лъва вървеше пред тях. Аслан стана толкова прекрасен, а музиката тъй тъжна, че Джил не можа да разбере кое от двете напълни очите й със сълзи.

Тогава Лъва спря и децата погледнаха във водите на потока. Там, върху златните камъчета в коритото му лежеше мъртвият крал, а над него водата се стичаше като течно стъкло. Дългата му бяла брада се виеше в нея като водорасли. Тримата спряха и заплакаха. Дори Лъва плачеше с големи лъвски сълзи, всяка от които бе по-скъпа от цялата Земя дори ако тя бе огромен диамант. Джил забеляза, че сълзите на Юстас не бяха като на дете, нито като на юноша, който се опитва да ги скрие, а като на истински мъж. Или поне така й се стори, защото, както тя казва: „Хората на тази планина изглеждат без възраст.“

— Сине Адамов — проговори Лъва, — иди в онзи храсталак. Вземи тръна, който ще видиш там, и ми го донеси.

Юстас се подчини. Бодилът бе дълъг около тридесет сантиметра и остър като рапира.

— Забий го в лапата ми, сине Адамов! — заповяда Аслан. Протегна предната си дясна лапа към Юстас и разпери огромните си нокти.

— Наистина ли трябва да го направя? — осмели се да попита момчето.

— Трябва! — отвърна Аслан.

Юстас стисна зъби и заби тръна в лапата на Лъва. Грамадна капка кръв потече оттам — по-червена от всичко червено, което някога сте виждали или сте си представяли. Цопна в потока над мъртвото тяло на краля. Изведнъж скръбната музика спря, а мъртвият крал започна да се променя. Бялата му брада посивя, после стана златиста и къса, а накрая съвсем изчезна. Хлътналите му бузи се закръглиха и станаха свежи, бръчките се изгладиха, очите се отвориха и заедно с устните му се засмяха. Изведнъж той скочи и застана пред тях. Беше съвсем млад мъж или по-скоро момче. (Отново Джил не можа да уточни, защото на хората в страната на Аслан не може да се определи възрастта. Дори и в нашия свят само най-глупавите деца изглеждат най-малки, както и най-глупавите възрастни — големи.) Втурна се към Аслан и го прегърна колкото можеше да обхване врата му. Целуна го по кралски силно, а Аслан му отвърна по лъвски буйно.

Накрая Каспиан се обърна към другите и нададе вик от изумление и радост.

— Юстас, това си ти! Юстас! Значи все пак стигна до Края на света! Какво стана с втория ми меч, който строши в Морската змия?

Юстас пристъпи към него с разперени ръце, но изведнъж се отдръпна със сепнато изражение.

— Виж какво… аз… — заекна той. — Много се радвам да те видя, но… Не си ли… искам да кажа, не беше ли…

— О, я не бъди такова магаре! — възкликна Каспиан.