Клайв Луис - Сребърният стол

В това време откъм входа на пещерата долетя чаткане на конски копита. Децата вдигнаха поглед и съзряха двата кентавъра — единият бе с черна, а другият със златиста брада, които покриваха техните голи гърди. Чакаха ги с леко наведени глави, за да гледат в пещерата. Внезапно Джил и Юстас станаха учтиви и побързаха да довършат закуската. Никой, който е видял кентаври, не ги смята за смешни. Те са сериозни, величествени същества. Притежават древна мъдрост, която получават от звездите. Не се разсмиват, нито се гневят лесно, но разгневят ли се, негодуванието им е страховито като морска буря.

— Сбогом, скъпи Глъм — рече Джил и се приближи до леглото на Блатния мърморец. — Съжалявам, че те нарекох „досадник“.

— Аз също — присъедини се Юстас. — Ти беше най-верният ни приятел.

— Надявам се да се видим отново — добави Джил.

— Не бих казал, че шансовете за това са големи — отвърна Глъм. — Мисля, че вероятността да видя отново стария си вигвам също не е кой знае каква. И този принц… не че е лош човек, но не ви ли се струва, че е малко болнав? Не бих се учудил, ако здравето му се е влошило от живота под земята. Изглежда, сякаш всеки момент може да си отиде.

— Престани, Глъм! — възмути се Джил. — Ти си просто един стар лъжльо! Звучиш скръбно като на погребение, но смятам, че си напълно доволен. Говориш все едно те е страх от всичко, а всъщност си смел като… като лъв!

— Като стана дума за погребения… — започна Глъм, но Джил чу потропване отвън и го изненада безкрайно, като се хвърли на тъничкия му врат и го целуна по землистото лице. Юстас също му разтърси ръката. После и двамата хукнаха навън при кентаврите, а Блатния мърморец се облегна в леглото и си каза: — Изобщо не съм очаквал, че ще постъпи така. Не че не съм красавец…

Несъмнено да яздиш кентавър е голяма част (може би няма жив човек на света освен Джил и Юстас, който да го е правил), но е много неудобно. Никой, ако му е мил животът, не би поискал да оседлае кентавър. Освен това — да яздиш без седло не е никак забавно, особено ако никога преди не си го правил, какъвто беше случаят с Юстас. Кентаврите бяха много вежливи и едновременно сериозни и благосклонни, както са възрастните към децата. Препускаха през горите на Нарния и разказваха за свойствата на различните билки и корени, за влиянието на планетите, за деветте имена на Аслан с всичките им значения и други подобни. Колкото и да бяха натъртени и раздрусани накрая, двете деца биха дали всичко, за да се повтори това пътуване. Искаха още да съзерцават поляните и хълмовете, искрящи от снощния сняг, да срещат зайци, катерички и птици, които ти пожелават добро утро, да подишат отново нарнийския въздух и да чуят гласовете на нарнийските дървета.

После слязоха при реката, която блестеше яркосиня на зимното слънце. Мястото бе далече след последния мост — уютното градче с червени покриви на къщите на име Беруна. Възрастен лодкар ги превози през водата. Разбира се, той не бе човек, а Блатен мърморец. Тези същества се занимават с водните и рибните дела в Нарния. След като пресякоха реката, продължиха по южния бряг, докато приближиха Каир Паравел.

Веднага щом пристигнаха, съзряха пред себе си същия яркооцветен кораб, който бяха видели, когато за пръв път стъпиха в Нарния. Плаваше по течението на реката като огромна птица. Целият двор пак се бе събрал на зелената поляна между замъка и кея, за да посрещне у дома крал Каспиан. Рилиан, който бе сменил черните си дрехи със сребърна ризница и яркочервено наметало, стоеше гологлав близо до брега, за да приветства баща си. До него джуджето Тръмпкин седеше в каручката с магаренцето. Децата разбраха, че нямат шансове да стигнат до принца през тълпата, а и сега изпитваха известна стеснителност. Затова помолиха кентаврите да поседят още малко на гърбовете им, за да гледат над главите на придворните. Кентаврите се съгласиха.

Откъм палубата на кораба и над водата се разнесе звук на фанфар. Моряците метнаха въжетата. Плъховете (Говорещи плъхове, естествено) и Блатните мърморци издърпаха кораба и го привързаха за кея. Скрити нейде из тълпата, музикантите засвириха тържествен марш. Корабът вече бе на кея и плъховете вдигнаха мостчето за слизане.

Джил очакваше старият крал да слезе по него, но изглежда се бе появила някаква пречка. Пребледнял благородник слезе на брега и коленичи пред принца и Тръмпкин. Тримата заговориха с доближени глави, но никой не чуваше какво си казват. Музиката продължи да свири, но беше ясно, че хората започваха да се притесняват. Тогава на палубата излязоха четирима рицари и бавно понесоха някакъв товар. Щом заслизаха по мостчето, всички видяха какво носеха. На носилката бе старият крал — блед и неподвижен. Положиха го на земята. Принцът коленичи до него и го прегърна. Крал Каспиан вдигна ръка и благослови сина си. Народът нададе радостен вик, но с половин уста, защото бе явно, че нещо не беше наред. Внезапно главата на краля падна на възглавницата. Музикантите спряха да свирят и настана гробна тишина. Коленичил до носилката на краля, принцът сведе глава и се разплака.