Клайв Луис - Племенникът на Магьосника

— Идваме от друг свят посредством Магия — обясни Поли, според която бе крайно време Кралицата да забележи най-после и нея.

— Вярно ли е това? — обърна се Кралицата към Дигъри, без да удостои Поли дори с поглед.

— Да — отвърна той.

Кралицата хвана брадичката му с другата си ръка и я повдигна, за да огледа по-добре лицето му. Дигъри се опита да не мигне, но скоро сведе поглед. В нейните очи имаше излъчване, което го караше да се чувства безсилен. Тя го изучава повече от минута и пусна брадичката му.

— Не си магьосник. Не си белязан със знака. Вероятно си слуга на магьосник. Пристигнал си тук благодарение на Магията на друг.

— С помощта на вуйчо Андрю — уточни Дигъри.

В този момент някъде наблизо се чу грохот от срутване, последван от скърцане и шум от падаща мазилка. Подът се разтресе.

— Тук сме изложени на огромна опасност — предупреди Кралицата. — Целият палат се разпада. Не излезем ли до няколко минути, развалините ще ни затрупат. — Изрече го спокойно, сякаш съобщаваше колко е часът. — Хайде! — подкани тя и протегна ръце към децата.

Поли не харесваше Кралицата. Стоеше намусена и не би подала ръка, ако имаше избор да направи нещо друго. А Кралицата, макар да говореше спокойно, пристъпи към действия, бързи като мисълта й. Преди Поли да се усети какво става, лявата й ръка попадна в нечия тъй голяма и силна десница, че тя не успя да гъкне.

„Ужасна жена — помисли си Поли. — Достатъчно е силна да счупи ръката ми само с едно стискане. А сега, както ме е хванала, не мога да докосна жълтото кръгче в левия си джоб. Ако се опитам да протегна дясната си ръка, сигурно няма да успея да бръкна в него незабелязано. Каквото и да става, не бива да й казваме за кръгчетата. Надявам се на Дигъри ще му стигне ума да си държи езика зад зъбите. Как ми се иска да разменя няколко думи с него насаме.“

Кралицата пое от Залата с фигурите по дълъг коридор, после прекосиха още много зали, стълбища и вътрешни дворове. Непрекъснато чуваха как части от двореца се срутват — понякога съвсем близо до тях. Внушителна арка се сгромоляса в мига, в който минаха под нея. Кралицата крачеше бързо — децата трябваше да тичат лекичко, за да не изостават — но не даваше признаци да е изплашена. Дигъри си помисли: „Тя е изключително храбра. И силна. Истинска Кралица! Дано ни разкаже историята на това място.“

Тя наистина им обясняваше някои неща, докато вървяха:

— Това е вратата към тъмницата. Този коридор води към главната зала за мъчения. Тук е старата банкетна зала, където прадядо ми покани седемстотин благородници на тържество и ги изби до един, понеже в главите им се въртяха бунтарски мисли.

Стигнаха до зала, която бе по-голяма от всички, които бяха виждали досега. Като съдеше по размерите и величествените й врати в далечния край, Дигъри реши, че вероятно най-после са стигнали до парадния вход. Оказа се напълно прав. Вратите бяха чисто черни — от абанос или от някакъв черен метал, какъвто не се намира в нашия свят. Бяха залостени с огромни прътове — повечето разположени твърде високо, за да бъдат достигнати, и прекалено тежки, за да бъдат поместени. Учуди се как ли ще се измъкнат.

Кралицата го пусна и вдигна ръка. Застана неподвижно, добре изправена и произнесе думи, които децата не разбраха (но звучаха противно). После направи движение, сякаш мята нещо по вратите. Огромните и тежки двери потрепериха за миг, като че бяха от коприна, и се сринаха. От тях остана само купчина прах на прага.

— Брей! — възкликна Дигъри.

— Магьосникът, твоят господар, вуйчо ти, притежава ли мощ като мен? — попита Кралицата и отново стисна здраво ръката на Дигъри. — Впрочем по-късно ще узная. Междувременно запомни какво видя! Това се случва на предметите и хората, които се изпречат на пътя ми.

Обилна светлина, много повече от видяната досега в тази страна, ги озари през прага. Кралицата ги поведе нататък и съвсем естествено се озоваха на открито. Духналият в лицата им вятър, макар и студен, беше някак застоял. Застанаха на висока тераса и се загледаха в панорамата, която се разкриваше пред тях.

Ниско долу, близо до хоризонта, висеше голямо червено слънце, несравнимо по-внушително от нашето. Дигъри начаса прецени, че е и доста по-старо от нашето. Беше слънце, което приближаваше края на дните си, изморено да огрява този свят. Вляво, малко по-високо от слънцето, грееше една-единствена звезда — голяма и ярка. Само тези две неща се виждаха на тъмното небе и представляваха печална гледка. А на повърхността, във всички посоки, докъдето поглед стига, се простираше огромен град, но не се забелязваше нито едно живо същество. На светлината на гаснещото слънце всички храмове, кули, палати, пирамиди и мостове хвърляха дълги, мрачни сенки. Някога величествена река бе текла през града, но водата отдавна бе пресъхнала и сега коритото се бе превърнало в широк канал със сива прах.