Клайв Луис - Племенникът на Магьосника

— Не ставай глупав! — не се предаваше Поли. — Кой би дръзнал да го стори? Какво значение има какво ще стане?

— Предполагам, всеки, стигнал дотук, неминуемо ще се терзае какво би станало, докато не откачи. Именно в това е Магията, не разбираш ли? Вече усещам действието й.

— А аз не усещам! — тросна се Поли. — И не вярвам, че и ти го усещаш. Просто си въобразяваш.

— Така смяташ ти — сопна й се Дигъри. — Защото си момиче, а момичетата се интересуват само от клюки.

— Когато говориш така, съвсем приличаш на вуйчо си Андрю — не му остана длъжна Поли.

— Защо изместваш въпроса? — възмути се Дигъри. — Говорим за…

— Колко типично за мъж се държиш! — отбеляза Поли с глас на възрастна, но бързо добави, вече със своя: — И не казвай, че се държа като жена, защото ще си изпатиш!

— Не би ми и хрумнало да нарека хлапачка като теб жена — подметна Дигъри небрежно.

— А, значи съм хлапачка, така ли? — Поли беше истински разгневена. — Е, тогава хлапачката няма повече да те безпокои с присъствието си. Тръгвам си! Писна ми от това място. И от теб ми писна… защото си такова чудовищно, надуто и упорито прасе?

— Да не си посмяла! — просъска Дигъри още по-враждебно, отколкото възнамеряваше, защото зърна как ръката на Поли се плъзва към джоба, за да пипне жълтото кръгче.

Не оневинявам следващата му постъпка, но признавам, че съжаляваше за нея (както впрочем и много други хора). Преди ръката на Поли да се плъзне в джоба, Дигъри я сграбчи за китката и се облегна на нея. После, предпазвайки се от другата й ръка с лакът, се наведе напред, вдигна чукчето и рязко удари златната камбанка. Чак тогава пусна Поли и двамата застанаха вторачени един в друг, като едва си поемаха дъх. Поли се канеше да се разплаче — не от страх, дори не защото бе наранил китката й, а от гневно безсилие. Само след миг обаче вече имаше за какво да се замислят, а кавгата излетя от главите им.

От ударената камбанка се разнесе звук, както можеше да се очаква. Беше сладък и не особено висок. Ала вместо да заглъхне, той продължи. И колкото по-дълго ехтеше, толкова по-силен ставаше. Преди да мине и минута, звукът вече беше два пъти по-силен. Скоро стана толкова силен, че ако децата се бяха опитали да заговорят (в момента обаче не им беше до приказки — просто стояха зяпнали), нямаше да се чуят. А след това звукът така кънтеше, че нямаше да се чуят дори и да викаха. А той продължаваше да се усилва. Оставаше все така сладък звук, макар и да съдържаше стаен ужас и въздухът в обширната зала трептеше от него. Дигъри и Поли усетиха камъните под краката им да потреперват. Постепенно започна да се чува и друг звук — неясен, тревожен. Първоначално напомняше шум от приближаващ се влак, после — на сгромолясването на огромно дърво. Сякаш някъде падаха огромни тежки предмети. Накрая, внезапно и с разтърсване, което едва не ги катурна, почти четвърт от покрива в единия край на залата се сгромоляса. Огромни късове мазилка се посипаха наоколо, а стените се залюляха. Звукът, който камбанката издаваше, спря. Облаците прах се уталожиха. Наоколо отново настъпи тишина.

Така и не се разбра дали покривът се срути заради Магията, или нетърпимо високият звук на камбанката просто се оказа прекомерен за паянтовите стени.

— Е, надявам се, сега си доволен! — изрече Поли задъхано.

— Каквото и да е, свърши — отвърна Дигъри.

И двамата решиха, че е така. Ала никога в живота си не се бяха заблуждавали толкова много.

Децата се спогледаха, застанали до ниската колона с камбанката. Тя продължаваше да потрепва, но без да издава звук. Изведнъж от другия край на залата, където покривът бе все още запазен, се разнесе приглушен шум. Обърнаха се мигновено, за да разберат какво го е предизвикало. От стола се надигаше облечена в скъпа дреха фигура. Това беше същата жена, която Дигъри смяташе за изключително красива. Изправи се и децата осъзнаха, че е по-висока, отколкото си представяха. Веднага се разбра не само по короната и облеклото, но и по блясъка в очите и извивката на устните, че това е велика кралица. Тя огледа стаята. Видя пораженията и децата, но от изражението й не ставаше ясно какво мисли за едното или за другото, нито дори дали е изненадана. Приближи се към тях с големи бързи крачки.

— Кой ме събуди? Кой развали Магията?

— Май че бях аз — обади се Дигъри.

— Ти! — Кралицата положи върху рамото му бялата си красива ръка и Дигъри усети, че е силна като клещи. — Ти? Но ти си още дете, обикновено дете. От пръв поглед се разбира, че във вените ти няма капчица кралска или благородническа кръв. Как такъв като теб е дръзнал да влезе в този дом?