Питър Строб - Гърло

— Две секунди — каза Атика, без да вдигне поглед.

Отдръпнах се от зеещото тяло в чувала и протегнах нечетливия етикет.

— Капута е истински гмуркач за бисери — каза ди Маестро. — Измий го сега.

Мръсната, спечена мивка беше до омацаната тоалетна чиния. Подложих етикета на църцореща струя гореща вода. Вонята на трупа още беше клеясала по мене, лепкава като слой мас от свински джолан. Люспи кръв се ронеха от етикета и се разтваряха във водата. Оставих етикета и разтърках ръцете и лицето си с дезинфектант, докато лепкавото чувство изчезна. Трупното отделение ме хвалеше зад гърба ми. Разтрих лицето си с плесенясалия парцал, който висеше между мивката и тоалетната.

— Очакваш ли бойното поле с нетърпение? — попита Ратман.

— Името на войника — казах, изваждайки етикета от розовата вода в дъното на мивката, — е Андрю Т. Мейджърс.

— Точно така — каза ди Маестро. — А сега залепи го на чувала и ни помогни с останалите.

— Значи сте знаели името? — бях прекалено стреснат, за да се ядосам. После се сетих, че у него е списъкът и че Андрю Т. Мейджърс е било единственото име в него, което го нямаше върху чувалите.

— Ще свикнеш — каза ди Маестро, не съвсем безсърдечно.

Дори не бях разбрал това, което останалите веднага бяха схванали, а именно че Боби Сует е бил убит от американски експлозив и че капитан Франклин Бачълър, зелената барета с куфарчето и с любовницата ярдка, беше подбрал лейтенанта на Ратман да се прибира час по-скоро в лагера, защото той самият водеше „бойната група“, която лейтенантът две седмици беше преследвал.

Когато на следващия ден се появих при бараката, Атика ме поздрави. Докато се тръсках отзад на камиона с Атика и Пайрът, аз почувствах наивна гордост от себе си и от това, което правех.

Пет трупа с правилно поставени етикети ни чакаха на настилката. И петимата бяха загинали от контузии на бойното поле. (Преминаването през каквото и да е, което смътно напомня поле, все още ме изнервя.) Освен че ги беше убил, шрапнелът не беше предизвикал други повреди. Тримата от тях бяха осемнайсетгодишни и изглеждаха като восъчни кукли, четвъртият беше набит лейтенант с бебешко лице, а петият беше капитан по средата на трийсетте. Приключихме с тях за около пет минути.

— Дали да не се отбием в клуба да направим един голф? — попита Атика с изненадващо точен британски акцент.

— Или да отидем на чаша чай с танци — каза Скут. Провлеченият му говор прозвуча толкова странно, че никой не се засмя.

— Е, има едно нещо, което можем да направим — каза Пайрът.

Отново усетих всеобщо разбиране, от което бях изключен.

— Ами да — каза ди Маестро. Той се изправи. — Колко пари имаш, Капуте?

Изкушавах се да излъжа, но извадих каквото имах в джоба си и му го показах.

— Достатъчно е — каза той. — Бил ли си в селото?

Като видя празния ми поглед, той добави:

— Извън портала. От другата страна на лагера.

Поклатих глава. Когато стигнах до Бялата звезда, все още бях толкова объркан, че забелязах единствено прехода от азиатската врява към по-подреденото безредие на военната база. Имах само смътния спомен, че съм преминал през някакво селище.

— Никога ли? — зачуди се той. — Е, време е да се намокриш.

— Време за мокрене! — оповести Пайрът.

— Минаваш през портала. Щом не си с превозно средство, не те закачат. Задачата им е да държат разните лепки отвън, а не нас вътре. Те знаят къде отиваш. Завиваш по първата улица и продължаваш до втората пресечка…

— При балона — каза Атика.

— Ще видиш табела, на която пише БАЛОНА с големи букви. Точно там свиваш и влизаш под табелата. Минаваш покрай шест врати. Почукай на вратата, където пише Ли.

— Ли?

Той повтори:

— Лай Ли. Кажи, че искаш шест стотици. Ще струва около трийсет долара. Получаваш ги в найлонова торбичка, слагаш ги в ризата си и забравяш за тях. Не трябва да имаш шибания вид на някой, дето крие нещо, като се връщаш.

— А малка Джак? — попита Скут.

— Защо не? Срещу БАЛОНА има една барачка, вземи „Джак Даниълс“. За не повече от десет долара.

— Новобранецът черпи — каза Атика.

Без да призная, че не знам какви са тия стотици, кимнах и се изправих. Излязох от бараката в невероятната пладнешка жега. Докато заобикалях оградата, която ни изолираше, видях войници, строяващи се при далечната столова, прашните алеи и редиците от дървени сгради, двете огромни като бални зали палатки, знамената. Един джип се търкаляше към портала.

Докато стигнах до портала, бях се облял в пот. Нямаше нито караулно помещение, нито пропусквателен пункт, само един войник край черния път.