Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

В същото време обществото се изграждаше върху две устои — обща връзка и различия. Първото трябваше да стане с помощта на религията и богопреклонението, второто се базираше на национални и етнически различия.

За да осъществят първата цел, аирлианците смятаха да използват обещанието за безсмъртие. Истински обещания, постигнати с помощта на Граала. За втората просто бяха въвели някои повърхностни различия — в цвета на кожата, лицевите черти и други незначителни белези. Но и това бе достатъчно, за да бъде окуражена войната между различните човешки раси. На населението щеше да се позволява да се размножава до известна степен, след което растежът щеше да бъде преустановяван чрез епидемии и войни.

В този момент Предният пост се намираше на Първо ниво — хората все още бяха малко на брой и пръснати на огромно разстояние. Контролът върху населението на Атлантида се осъществяваше от аирлианския команден пост, но извън територията й пришълците избягваха всякаква по-сериозна намеса.

Очакваше се Второ ниво да бъде достигнато след неколкостотин години, и то само с одобрение от централата.

Когато приключи, Донхад срещна известни затруднения при прекъсването на контакта с Главния страж. В началото не можа да отдели длани от повърхността на пирамидата. Тя извърна глава и умолително погледна Гуалкмай. Едва с негова помощ тялото й се отдалечи от пирамидата.

— Приключи ли?

Донхад едва намери сили да кимне. Тримата побързаха да се отдалечат от Стража и заслизаха надолу по спираловидната стълба. Донхад очакваше всеки момент да чуе тревожния сигнал на алармата, но това не се случи. Излязоха от храма и се отправиха към къщичката на Джобб.

— Сега какво? — попита той, след като влязоха вътре.

— Сега ще чакаме — отвърна Донхад.

— Колко време?

Донхад и Гуалкмай размениха погледи. Те знаеха колко време им бе нужно, за да достигнат до тази планета на борда на кораба-майка. И двамата предполагаха, че ще изминат много-много години преди аирлианците да реагират на изгубения контакт със Земята. Във всички случаи повече, отколкото щеше да живее Джобб.

— Не зная — излъга Донхад.

— Връщате се там, откъдето дойдохте, нали?

— Да — кимна Донхад.

— Какво искате да направя?

— Да наблюдаваш. Да записваш всичко, което си научил. Ние ще се върнем някой ден.

Той ги изгледа един след друг.

— Няма да видя края на аирлианците, нали?

Донхад въздъхна.

— Боя се, че не. Ще отнеме много време.

— Но поне помогнах ли?

— Помощта ти е неоценима — увери го Гуалкмай.

— В такъв случай няма защо да живея. Убийте ме.

— Ние не постъпваме така — възрази Гуалкмай.

— Повече не мога да живея по този начин.

Той измъкна изпод робата си церемониалния кинжал и разпори лявата си ръка от лакътя до китката. След това прехвърли оръжието в ранената ръка и го заби в дясната. Донхад понечи да му се притече на помощ, но Гуалкмай я спря.

— Негово е правото да избира. — После я избута към вратата, а Джобб рухна на леглото, чиито завивки бързо подгизваха от кръв. Очите му се затвориха. — Има и по-страшни неща от смъртта.

Миналото, 10 000 г.пр.Хр.

Тъмнина. Донхад се събуди в непрогледен мрак. Опита да повдигне дясната си ръка, но установи, че е завързана. Не без усилия освободи и двете си ръце. Огледа се и постепенно осъзна, че се намира в тясно затворено пространство.

Сърцето й блъскаше като лудо. Тя се изви настрани и докосна хладен метал. Премигна изплашено — дори не знаеше дали не е изгубила зрението си. Опита се да си припомни как е попаднала на това място, но мислите й бяха замъглени и объркани.

Къде беше Гуалкмай? Защо не бе до нея?

Опря длани в металния капак над главата си, но той дори не помръдна.

— Гуалкмай! — извика тя немощно.

Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Къде беше? Какво бе станало?

Изведнъж сърцето й се сви. Финбар. Синът й.

Тя знаеше, че е мъртъв.

Но името му извика и други спомени от обърканото състояние, в което се намираше. Огромен космически кораб. Аирлиански кораб-майка. Нейната мисия. Нейната и на Гуалкмай. Земята. Атлантида. Жрецът Джобб.

Джобб, който се бе самоубил. И тя си спомни всичко.

Намираше се в аирлианския цилиндър на борда на „Финбар“. Току-що се бе събудила от хибернационен сън.

Не без усилия овладя дишането си. Гуалкмай беше наблизо — в съседния цилиндър. Сигурно и той скоро щеше да се събуди. Бяха нагласили контролните уреди за петстотин завъртания на планетата около слънцето. Малко преди момента, когато липсата на съобщения от Земята щеше да бъде засечена и аирлианците щяха да пратят кораб.