Робърт Дохърти - Зона 51 - Легендата

Джобб не беше глупак — тъкмо по тази причина го бяха избрали за бъдещата му служба.

— Искаш да кажеш, че те са я убили?

— Не точно аирлианците, по-скоро жреците, които им служат. Убили са я два пъти — първо, като са я разболели, а после когато ти отказаха да я приемат на лечение.

Гуалкмай се наведе и подхвана безжизненото телце.

— Аз ще се погрижа за нея. Ще уредя погребението.

— Защо? — премигна Джобб.

— За да можеш да си отмъстиш — заяви Донхад. Тя се приближи към стената и свали червената роба от закачалката. — Когато дойдат, ще им кажеш това, което аз ти казах. Иначе ще те убият.

— Но… — Джобб не знаеше какво да отговори. — Отведат ли ме в двореца, ще ме изправят пред златната пирамида и тогава ще бъда техен.

Донхад бръкна в раницата си и извади сребърна верижка. Постави я на главата на Джобб и я скри в косата му.

— Това ще попречи на златната пирамида да ти бърника в мозъка.

— Откъде я взехте?

— От аирлианците — отвърна Донхад.

— Но как е възможно? Всичко в храма се охранява строго. Само жреците имат достъп.

— Скоро и ти ще имаш — добави тя.

— Кои сте вие? — повдигна очи Джобб.

— Хора като теб — отвърна Донхад. — Врагове на аирлианците. Ще ти помогна да отмъстиш за дъщеря си. Аз също изгубих детето си заради тях.

— Те не са богове, нали?

— Не са.

— Точно от това се боях. Още по време на обучението. По-лесно е да повярваш в обратното, но аз се съмнявах. Всички ние, молителите, се бояхме от жреците и Водачите. Кажеш ли нещо срещу тях, отиваш на кръста. Един от моите другари пострада жестоко.

— На първо време ще е най-добре да се преструваш на вярващ — увери го Донхад. — А за останалото ще се погрижим ние. Трябва ни помощта ти.

Джобб се изправи и взе робата. Загърна се в нея и нахлупи качулката. След това отиде при Гуалкмай и целуна челцето на издъхналата си дъщеря.

— Трябваше да я спасят — прошепна той. — Ще си платят за това.

Джобб се върна в къщата след три седмици. Носеше бяла роба със сребърни ресни — знак, че вече е жрец. На шията си имаше сребърен медальон с изображение на око в триъгълник — ключът за достъп в храма на двореца.

Донхад бе прекарала тези три седмици в тревожно очакване. Сребърната верижка бе устройство, открито от сънародниците й в кораба-майка — в една ниша близо до Главния страж. Според учените предназначението й бе да осигурява безпрепятствена работа на техниците, обслужващи стража, докато се намираха в телепатичното му поле. Досега обаче не бе изпробвано от човеци, та не знаеха дали ще успеят с плана, докато Джобб не се появи на вратата. Като предпазна мярка двамата с Гуалкмай се бяха разделили. Той бе взел и нейната Ка, в случай че нещата не тръгнат според плана.

Джобб затвори вратата зад себе си и се изправи срещу нея, скръстил ръце на гърдите си.

— Всичко е както ти каза. Аирлианците ни използват.

Тя въздъхна облекчено. Нито един Водач не би говорил така за аирлианците. Джобб вдигна ръце и свали сребърната верижка от косата си.

— Повече не ми е нужна. Само веднъж те изправят пред главния страж.

— Къде те назначиха? — попита Донхад и взе верижката.

— Ще работя в храма, ще приемам даровете на търговците.

— Срещаш ли се с аирлианците?

— Много рядко. Трябва да изминат много години, докато ми позволят да се приближавам до тях.

— Имаме време. Пак ще те потърся.

Изминаха трийсет години. Пътуване до Англия. Регенериране. Завръщане в Атлантида.

Дори да бе изненадан от младежкия им вид, когато един ден ги завари да го очакват в скромния му дом, Джобб не го показа с нищо. Времето не се бе смилило над него. Лицето му бе насечено от дълбоки бръчки. Косата му бе окапала. Тялото му се бе сгърчило от тежестта на годините. Аирлианците бяха изцедили жизнените му сокове и Донхад не се съмняваше, че замяната му вече се готви.

Стаичката, където бе живяла дъщеря му, бе същата. Застлано легло, голи стени. Само дрехите му се бяха променили. Сега носеше черна роба със сребърен колан и няколко червени ленти на десния ръкав, сочещи по-висок ранг.

— Виждам, че си се издигнал — отбеляза Донхад.

— Направих, каквото поръчахте — отвърна Джобб уморено.

— Разбрах, че си станал управител на един от храмовете — рече Донхад. — Това е много висок и отговорен пост. И ти осигурява широк достъп.

— Да… за един обикновен човек — кимна Джобб.

— Какво става с аирлианците? — попита Гуалкмай.

Джобб го погледна.

— Чували ли сте за черните цилиндри?