Дийн Кунц - Драконови сълзи

Ритането спря.

Сами се сви още повече на топка, сякаш се уви около болката.

Тишината по алеята беше неестествено тиха, нарушаваше се само от тихия плач на Сами, за който той се презираше. Шумът от движението по близките улици бе съвсем заглъхнал. Олеандровият храст зад него вече не шумолеше на вятъра. Сами ядно си заповяда да се държи мъжки, преглътна хлипанията и тишината стана мъртвешка.

Събра смелост да отвори очи и да надникне през ръцете към далечния край на алеята. Примигна, за да проясни замъгленото от сълзите зрение, и видя на улицата отзад да спират две коли. Шофьорите, неразличими сенки, седяха и чакаха безмълвно.

По-наблизо, точно пред лицето му, бе замръзнала безкрила щипалка с дължина два-три сантиметра, която явно се беше запътила да пресича алеята. Изглеждаше странно извън естествената си среда от гниещо дърво и мрак. Двете рогца отзад изглеждаха страшни и опасни, бяха завити нагоре като жилото на скорпион, въпреки че в действителност насекомото беше съвършено безобидно. Някои от шестте крачета докосваха настилката, други бяха вдигнати за следващата крачка. Дори съчленените антени не се движеха. Насекомото изглеждаше замръзнало от страх или готово за нападение.

Сами премести поглед към края на алеята. На улицата колите не бяха помръднали. Хората в тях седяха като манекени.

Пак насекомото. Неподвижно. Сякаш мъртво и прикрепено с карфица към дъската на ентомолога.

Сами предпазливо свали ръце от главата си. Изпъшка, претърколи се по гръб и неохотно погледна нападателя.

Отдолу човекът с плъховете изглеждаше поне сто стъпки висок. Изучаваше Сами с тържествена заинтересованост.

— Искаш ли да живееш? — попита той.

Сами се изненада не от въпроса, а от неспособността си да отговори. Чувстваше се уловен в капана между страха от смъртта и потребността да умре. Всяка сутрин разочаровано се събуждаше, за да установи, че все още е между живите. Всяка нощ се свиваше в постелята си от хартии и картон с надеждата за вечен сън. Въпреки това ден след ден се бореше да намери достатъчно храна, да открие топло убежище в редките студени нощи, когато климатичната благодат на Калифорния го изоставяше, да се скрие на сушина при дъжд, за да не се разболее от пневмония, а при пресичане се оглеждаше и в двете посоки.

Може би не желаеше живота, а искаше само наказанието да живее.

— Предпочитам да поискаш да живееш — тихо каза човекът с плъховете, — ще се забавлявам повече.

Сърцето на Сами биеше лудешки. Ударите отекваха най-болезнено в натъртените от жестоките ритници места.

— Имаш още тридесет и шест часа живот. По-добре да направиш нещо, нали така? Ммм? Часовникът върви. Тик-так, тик-так.

— Защо постъпваш така с мене? — умолително попита Сами.

Вместо да отговори, човекът с плъховете каза:

— Утре в полунощ плъховете ще дойдат за тебе.

— Не съм ти направил нищо лошо.

Белезите по грубото лице на мъчителя му посиняха от гняв:

— … ще изядат очите ти…

— Моля ти се.

Бледите устни се присвиха, прогнилите зъби се разкриваха повече:

— … ще разкъсат устните ти, докато крещиш, ще изгризат езика ти…

Възбудата на човека с плъховете растеше, той ставаше трескав, но продължаваше да е все така студен. Очите на влечуго сякаш излъчваха студенина, която пронизваше Сами и достигаше до най-съкровените му мисли.

— Кой си ти? — попита Сами за кой ли път.

Човекът с плъховете не отговори. Побесня. Дебелите му мръсни пръсти се свиха в юмрук, отпуснаха се, пак се свиха и се отпуснаха. Месеше въздуха, сякаш искаше да изстиска кръв от него.

„Какво си ти?“ — чудеше се Сами, но не смееше да попита.

— Плъховете — изсъска човекът.

Уплашен от предстоящото, като че ли вече се беше случвало, Сами се повлече обратно към олеандровия храст, скрил част от сандъка в желанието си да се отдалечи от извисилия се над него скитник.

— Плъховете — повтори човекът и се разтрепери.

Започваше.

Сами замръзна. Ужасът го бе сковал изцяло.

Треперенето на човека с плъховете премина в гърчове, а те се засилиха и човекът започна силно да се тресе. Мазната му коса се развяваше около главата, ръцете му потръпваха, краката се тресяха, черният шлифер плющеше, сякаш бе попаднал в циклон, макар и да не се долавяше и най-лекият полъх. Мартенският въздух не трепваше както преди появата на тромавия скитник. Като че ли целият свят не беше нищо друго, освен рисуван декор и единствените актьори бяха те двамата.