Дийн Кунц - Драконови сълзи

До обяд в онзи вторник Хари и Кони разговаряха със служителите и клиентите на три места, популярни сред сърфистите и другите от постоянното присъствие на плажа в Лагуна: магазин за сърфове и принадлежности за сърфисти, магазин за кисело мляко и екологични храни и полутъмен бар, където десетина клиенти пиеха мексиканска бира още в единайсет часа сутринта. Ако човек беше достатъчно неразумен да вярва на приказките им, щеше да излезе, че никога не са чували за Дойл Дърнър и не могат да разпознаят снимката му.

Докато се придвижваха от едно място на друго, Кони осведоми Хари за най-новите придобивки в колекцията й от ужасии.

— Чу ли за жената във Филаделфия? Намерили в апартамента двете й дечица умрели от глад и разхвърляни навсякъде опаковки от крек-кокаин. Била толкова надрусана, че децата й умрели от гладна смърт. И можеш ли да си представиш в какво единствено могат да я обвинят? Излагане на опасност поради непредпазливост.

Хари само въздъхна. Когато Кони изпаднеше в настроение да говори за това, което понякога наричаше „постоянната криза“ или по-саркастично „парадът отпреди новата ера“, а в най-мрачните моменти „новото тъмно средновековие“, от Хари не се очакваше да отговаря. Кони напълно се задоволяваше с монолога. Тя продължи:

— Един тип от Ню Йорк убил двегодишната дъщеричка на приятелката си. Повалил я на земята с юмруци и я ритал, защото танцувала пред телевизора и му пречела да гледа. Сигурно е гледал „Колелото на съдбата“, не е искал да пропусне страхотните крака на Ванна Уайт.

Като повечето ченгета Кони имаше изострено чувство към черния хумор. Това беше защитен механизъм. Без него човек би полудял или би се стопил от безкрайните сблъсъци с човешките злини и извратености, които заемат централно място в работата. За хората, които си съставяха представа за полицаите от нескопосаните телевизионни предавания, хуморът на истинското ченге би изглеждал недодялан и груб, въпреки че истинският полицай пет пари не дава за мнението на другите, освен ако не са му колеги.

— Или пък Центърът за предотвратяване на самоубийствата в Сакраменто — продължи Кони и натисна спирачките на светофара. — На един от консултантите му писнало да разговаря непрекъснато с депресиран възрастен човек, отишъл със свой приятел в апартамента на дядката, притиснали го и му прерязали китките и гърлото.

Понякога под най-черния хумор на Кони Хари долавяше огорчение, което не беше типично за полицаите. Може би дори беше нещо повече от огорчение. Можеше да е отчаяние. Кони така добре се владееше, че човек не би могъл да е сигурен какво преживява.

За разлика от нея Хари беше оптимист. Но за да запази оптимизма си, избягваше да се задълбочава в човешката глупост и злоба, както правеше Кони.

Хари се помъчи да смени темата:

— Няма ли да обядваме? Знам една чудесна италианска тратория с мушами по масите, свещи, втъкнати в бутилки и страхотна кухня.

Кони се намръщи:

— Не. По-добре да купим пътем по една мексиканска питка и да я изядем в движение.

Споразумяха се като компромис да отидат в една закусвалня на половин пресечка северно от Тихоокеанската магистрала. Имаше десетина клиенти. Украсата беше в югозападен стил. Остърганите дървени маси бяха покрити с един пръст пластмасов плот. Столовете бяха тапицирани с плат на бледи фигури като пламъци. Кактуси в саксии. Литографии от Гормън и Перкисън. По-логично беше да продават бобена чорба и говеждо на скара, отколкото сандвичи и пържени картофи.

Хари и Кони седнаха на масичка до стената. Той Взе сух сандвич с печено пиле. Кони предпочете пържени картофи и ароматен, сочен сандвич със сирене. Както се хранеха, в закусвалнята влезе един човек и стъклената врата отрази ослепителен слънчев лъч. Мъжът застана до тезгяха и се огледа.

Беше спретнат и добре облечен — светлосиви кадифени панталони, бяла риза и тъмносиво велурено сако — но нещо във външността му обезпокои Хари. Беглата усмивка и леко разсеяното изражение странно му придаваха професорски вид. Лицето му беше кръгло и меко, с неизразителна брадичка и бледи устни. Изглеждаше плах, а не застрашителен. Въпреки всичко Хари настръхна. Инстинкт на ченге.

Сами Шамроу стана известен с прозвището „Сам Шамара“, когато беше ръководител на рекламна агенция в Лос Анджелис, благословен със забележителен творчески талант и прокълнат с пристрастеност към кокаина. Това беше преди три години. Цяла вечност.