Дийн Кунц: Драконови сълзи

Сега изпълзя от сандъка, в който живееше, като повлече след себе си парцалите и смачканите вестници — неговата постеля. Спря пред надвисналите клони на олеандровия храст, който растеше на края на празния парцел и почти изцяло прикриваше празния сандък. Известно време постоя на четири крака, с наведена глава, втренчен в настилката на алеята.

Много отдавна бе изгубил финансови възможности да си купува скъпите наркотици, които го погубиха. Сега страдаше от махмурлук заради напиване с евтино вино. Имаше чувството, че черепът му се е пръснал в съня и вятърът е довял върху оголения мозък шепа бодливи семенца.

Изобщо не беше изгубил ориентация. Слънчевата светлина падаше отвесно върху алеята и сенки се образуваха само близо до задните стени на сградите от северната страна. Оттук Сами заключи, че наближава пладне. Макар и от три години да не беше носил часовник, не беше виждал календар, работил или имал среща, винаги знаеше сезона, месеца и деня. Вторник. С болезнена яснота осъзнаваше къде се намира (Лагуна Бийч), как е стигнал дотам (всяка грешка, всяка неразумна проява, всяка глупава саморазрушителна постъпка до най-малките подробности) и какво можеше да очаква до края на живота си (позор, лишения, борба, съжаления).

Най-лошото в неговото пропадане беше упорито ясният разсъдък, който дори огромните количества алкохол успяваха да замъглят само временно. Игличките на главоболието от махмурлука представляваха само незначително неудобство в сравнение с острите пробождания на паметта и самопреценката, които се забиваха все по-дълбоко в ума.

Дочу, че се приближава някой. Тежки стъпки. Съвсем леко накуцване: единият крак се провлачваше по паважа. Познаваше тази походка. Разтрепери се. Остана с наведена глава и затвори очи. Искаше му се стъпките да заглъхнат и да потънат в тишината. Но те ставаха все по-силни и се приближаваха… после спряха точно пред него.

— Реши ли?

Гласът беше дълбок и стържещ. Напоследък се явяваше в кошмарите на Сами. Но сега той беше буден. Това не беше чудовището от неспокойните му сънища. Пред него стоеше истинското същество, предизвикало кошмарите.

Сами неохотно отвори зачервените си очи и вдигна поглед.

Човекът с плъховете стоеше ухилен над него.

— Реши ли?

Човекът с плъховете беше ужасяваща фигура — висок, едър, разрошена буйна коса, невчесана брада, осеяна с неопределени парченца и остатъци, които бяха прекалено отвратителни, за да се разгадава произходът им. Там, където брадата не скриваше лицето, се виждаше, че то е изкривено от белези, сякаш беше мушкано и удряно с нажежено до бяло желязо. Големият нос беше крив и увиснал, устните — покрити с разчовъркани рани. На болезнено потъмнелите венци зъбите стърчаха като изпочупени, пожълтели от времето мраморни надгробни плочи.

Стържещият глас се повиши:

— Може би вече си мъртъв.

Единственото обикновено нещо у човека с плъховете бяха дрехите — обувки за тенис, панталони защитен цвят от магазин за бедни, памучна риза и много износен черен шлифер. По тях личаха безброй петна и гънки. Това беше униформата на бездомниците, които по своя вина или не, бяха пропаднали през дупките на ситото на съвременното общество долу в тъмните подземия.

Гласът рязко се смекчи, когато човекът с плъховете се наведе напред и доближи Сами:

— Вече мъртъв и в ада? Възможно ли е?

Много необичайни неща имаше в човека с плъховете, но най-страшни бяха очите. Яркозелени, необикновено зелени, но най-странна беше формата им на зениците — овални като на котка или влечуго. Заради очите тялото изглеждаше само като прикритие, като гумена престилка, сякаш отдолу надничаше нещо неописуемо, което още не беше дошло на този свят, но го жадуваше.

Човекът с плъховете понижи глас до прегракнал шепот:

— Мъртъв, в ада и аз, демонът, имам задачата да те измъчвам?

Сами знаеше какво ще последва, не му се случваше за пръв път. Помъчи се да се изправи на крака. Но човекът с плъховете беше бърз като вятъра и го изрита, преди да се отмести. Ритникът го улучи в лявото рамо, едва не удари лицето. Сякаш не беше обут със спортна обувка, а с подкован ботуш. Кракът в него като че ли беше направен изцяло от кост, рог или от черупка. Сами се сви като зародиш в утроба и се помъчи да закрие главата си с ръце. Човекът с плъховете го изрита отново, после още веднъж, и още веднъж, с левия крак, с десния, с левия, сякаш танцуваше особен танц като джига, едно-ритник-и-две-ритник-и-едно-ритник-и-две. Действуваше съвсем безшумно, не се кривеше от гняв, не се смееше презрително, не се задъхваше въпреки физическото усилие.