Дийн Кунц: Непознати пътища

— Обещай, че ще повярваш — рече тя, а красивите и очи изглеждаха огромни и мрачни.

— В какво да повярвам?

— Обещай.

— Добре.

— Обещай, че ще повярваш.

— Ще повярвам.

Селест се поколеба, пое дълбоко въздух и заразказва:

— През пролетта на 1973, когато ти завърши гимназия, аз бях в прогимназията. Така и не ми стигна смелостта да те заговоря. Знаех, че не би ме забелязал, и така и стана. Ти заминаваше за колежа и сигурно щеше да си намериш момиче там, а аз никога повече нямаше да те видя.

Джоуи настръхна, но не разбра защо.

— Бях отчаяна, чувствах се по-задръстена и от най-големите загубенячки, затова се потопих в света на книгите, както правя винаги, когато съм депресирана. Бях точно тук, пред същия стелаж и си търсех някакъв роман… когато открих твоята книга.

— Моята книга ли? — Видях името ти на корицата. Джоузеф Шанън.

— Каква книга? — попита объркан Джоуи и заразглежда многобройните рафтове.

— Помислих, че е някой друг писател с твоето име. Но когато взех книгата от рафта и погледнах анотацията на гърба и, там имаше твоя снимка.

Джоуи погледна Селест в очите. Отново зърна скритите тайни.

— Не беше твоя снимка, такъв какъвто си сега, ами както ще изглеждаш след около петнайсет години. И все пак… си личеше, че си ти.

— Не те разбирам — рече Джоуи, но му се струваше, че скоро всичко ще му стане ясно.

— Прочетох информацията, книгата беше публикувана през 1991.

Джоуи примигна:

— Шестнайсет години след настоящия момент ли?

— Тогава беше седемдесет и трета — напомни му тя. - Значи тогава съм държала в ръцете си книга, която е щяла да бъде отпечатана чак след осемнайсет години. В анотацията пишеше, че си автор на осем романа и че шест от тях са станали бестселъри. Взех книгата и отидох при библиотекарката. Когато и я подадох заедно с картата си, когато тя я взе в ръце… книгата вече не беше същата. Стана някакъв съвсем друг роман, бях го чела и преди, публикуван през шейсет и девета.

Селест вдигна фенерчето и насочи лъча към стелажа зад гърба на Джоуи.

— Не знам дали е прекалено много да го искам, но може би тя пак е тук, само за един миг, в тази нощ на нощите.

Удивен, Джоуи се обърна към светлото петно на лъча, насочен към няколко книги. Проследи движението на светлината.

Селест възкликна от удоволствие и кръглата светлинка се фокусира върху една книга с червена корица. Джоуи видя името си, изписано със сребристи букви. Над него също със сребристи букви беше изписано заглавието - „Непознати пътища“.

С трепереща ръка Селест измъкна книгата измежду други две томчета. Показа му я и я обърна.

Джоуи загледа с благоговение собствената си снимка на прашната корица. На фотографията беше по-стар, минаваше трийсетте.

Много добре познаваше лицето си на тази възраст, нали веднъж вече бе доживял четирийсет. Но на тази снимка Джоуи изглеждаше по-добре: не беше преждевременно остарял, не бе съсипан от алкохола, очите му не бяха мъртви. Изглеждаше преуспял и най-хубавото от всичко — изглеждаше щастлив.

Ала не собственото му лице, гледащо го от снимката, бе най-важното. На фотографията имаше още хора. До него, също с петнайсет години по-стара, бе Селест, освен нея имаше и две дечица — красиво момиченце, може би шестгодишно, и хубаво момче, около осемгодишно.

Джоуи едва преглътна сълзите си и с разтуптяно от дива радост сърце взе книгата от ръцете на Селест.

Тя му посочи текста под фотографията и Джоуи яростно замига, за да проясни погледа си от сълзите и да прочете написаното:

Джоузеф Шанън е автор на осем популярни романа за радостите на любовта и щастието от семейния — живот, шест от тях станаха бестселъри. Съпругата му Селест е изтъкната поетеса. Двамата живеят с децата си Джош и Лора в Южна Калифорния.

Докато четеше, Джоуи следеше думите с треперещ пръст, също както следеше текста на молитвите по време на литургия, когато бе дете.

— И така — меко добави Селест, — още от пролетта на седемдесет и трета аз знаех, че ще дойдеш.

Някои от спотаилите се в очите и тайни изчезнаха, но много други останаха. Джоуи знаеше, че без значение колко дълго споделяха живота си, тя винаги щеше да крие някаква загадка в себе си.

— Искам да я взема — рече той над книгата.

Селест поклати глава:

— Знаеш, че не можеш. Пък и не ти трябва, за да започнеш да пишеш. Трябва просто да повярваш, че ще успееш. Джоуи и позволи да вземе книгата от ръцете му.

Докато момичето връщаше романа на рафта, на Джоуи му хрумна, че му бе даден втори шанс не толкова, за да спре Пи Джей, колкото за да срещне Селест Бейкър. Макар борбата със злото да бе изключително важна, за света не можеше да има надежда без любов.