Дийн Кунц - Непознати пътища

Джоуи повдигна Селест и я понесе на рамо като пожарникар. Докато сградата се накланяше постепенно като огромен морски танкер, Джоуи се закатери и се измъкна от задушаващата жега в дъждовната нощ. Пренесе Селест през мократа трева и лепкавата кал, мина покрай вентилационната шахта, от която излитаха червеникави пламъци като кръв от сърдечна клапа. Стигна до тротоара. После до улицата.

Седеше със Селест в ръце, притискайки я близо до себе си, докато тя се съвземаше, и наблюдаваше как „Сейнт Томас“ се разцепва на две. Руините се подпалиха, стените се срутиха и скоро попаднаха изцяло под властта на огъня. Разруха.

Късно след полунощ, след като бяха дали показания пред заместник-шерифите на окръга и пред щатската полиция на Пенсилвания, Джоуи и Селест бяха откарани в Ашървил.

Полицията издаде заповед за евакуация на Коъл Вали. Семейство Долън бяха изведени от града, без дори да подозират, че се бяха разминали на косъм със смъртта.

Джон, Бет и Хана Биймър щяха да бъдат откарани в погребален дом „Девоковски“, където съвсем наскоро беше поклонението пред тленните останки на бащата на Джоуи.

Родителите на Селест бяха останали в Ашървил със семейство Коршак и не само бяха уведомени, че не могат да се приберат в дома си в Коъл Вали, но и че дъщеря им ще бъде доведена при тях. Освен църквата в градчето се бяха срутили още няколко сгради и властите смятаха, че не е безопасно хората да остават там.

Джоуи и Селест седяха на задната седалка на шерифската кола, държейки се за ръце. След няколко безуспешни опита да ги изведе от возилото, младият заместник-шериф ги остави насаме в уютната тишина.

Когато завиха от пътя за Коъл Вали по щатското шосе, дъждът престана да се лее. Селест убеди шерифа да ги остави в центъра на Ашървил и да позволи на Джоуи да я изпрати до дома на Коршак. Джоуи не знаеше защо тя предпочита да върви пеша, но усети, че има основателна причина, при това нещо от голяма важност.

Не беше нещастен, че завръщането му у дома ще се забави. Майка му и баща му със сигурност бяха събудени от полицаите, които бяха отишли да претърсят старата подземна стаичка на Пи Джей. Вече сигурно бяха научили новината за зверските престъпления, извършени от по-големия им син, знаеха за съдбата на Бевърли и на семейство Биймър, и на кой знае още колко души. Макар че светът на Джоуи отново подреди мозайката си, техният свят завинаги бе променен към по-лошо. Джоуи се боеше да види мъката в очите на майка си, угризенията и горестта в погледа на баща си.

Запита се дали като бе променил собствената си съдба, бе спасил майка си от рака, който иначе щеше да я погуби след четири години. Дръзваше да се надява. Всичко се бе променило. Дълбоко в сърцето си обаче той знаеше, че с действията си бе превърнал света в по-добро място, раят не бе изгубен за човечеството.

Щом патрулната кола ги остави и отмина, Селест го хвана за ръката и рече:

— Имам да ти казвам нещо.

— Ами, кажи ми тогава.

— Всъщност да ти показвам нещо.

— Добре, покажи ми.

Тя го поведе по мократа улица през килима от мокри листа към сградата на общината. Всички кабинети на щатската администрация с изключение на полицията се намираха в тази постройка.

Библиотеката беше в дъното. Двамата прекосиха тъмния двор, минаха през сводестия вход на тухлената стена, под увисналите клони на дърветата и влязоха през входната врата.

С отминаване на бурята градът бе станал по-тих и от гробище.

— Само да не се изненадаш — каза Селест.

— От какво да се изненадам?

Входната врата бе от солидно дърво с голям стъклен панел в средата. Селест сви ръка и заби лакът в стъклото до бравата. То се счупи.

Стреснат, Джоуи се огледа към двора и улицата отвъд стената. Счупеното стъкло издаде слаб звук. Съмняваше се, че някой го е чул в този час на нощта. Освен това градът беше малък, а годината 1975, значи нямаше електронна аларма.

Селест се пресегна през счупеното стъкло и отключи вратата.

— Трябва да ми обещаеш, че ще повярваш.

Тя извади фенерчето от джоба на дъждобрана си и поведе Джоуи покрай бюрото на библиотекаря, между лавиците с книги.

Окръгът беше беден, затова библиотеката беше малка. Не беше трудно да се открие някоя определена книга. Всъщност Селест въобще не търси, защото знаеше къде да отиде.

Спряха пред секцията за художествена литература — тесен и висок над два метра стелаж. Тя насочи лъча на фенерчето към пода и цветните гърбове на книгите някак вълшебно се осветиха.