Дийн Кунц: Непознати пътища

Като слезе от последното стъпало, Джоуи почти се изненада, че гумените подметки на обувките му не се разтопиха от контакта с горещия цимент. Пот течеше по тялото му и косата му падаше над челото на мокри кичури.

Изглежда, мазето се състоеше от отделни камери, разделяни от високи извити арки, така че бе невъзможно да се види какво става в отделните помещения. Първата камера бе осветена само от една гола, покрита с прах електрическа крушка, която се гушеше между две грамадни греди, спиращи пътя на светлината.

Сякаш обезумял от горещината и серните изпарения, тлъст, черен паяк неистово се въртеше по проблесващите нишки на паяжината си край прашната крушка. Огромната му сянка трепереше и се издуваше в спирала, от която на Джоуи му се зави свят и му се догади.

Над земята сградата бе обикновена провинциална църква, ала основите и бяха по-просторни от самия щат Пенсилвания, а готическата атмосфера направо спираше дъха. Джоуи имаше чувството, че е слязъл не в мазето на „Сейнт Томас“, а в обитаваните от духове подземни катакомби под Рим — цяло море, цял континент, цяло хилядолетие по-далеч от Коъл Вали.

Спря, колкото да презареди ремингтъна с патроните, натъпкани в джобовете му.

Когато влезе в съседната камера, змиевидната сянка отново потрепна пред него като лента черен живак. Спотаи се далеч от гнойножълтата светлина, зад ъгъла на друга камера.

Хлъзгавата сянка принадлежеше на Пи Джей, който носеше Селест. Джоуи знаеше това, преодоля страха си и ги последва в трета крипта, после в четвърта… Макар че потискащите помещения не бяха големи, подземието на църквата започваше да му се струва необятно, неизмеримо по-голямо от скромното свето царство над земята. Ала дори мазето да бе неестествено голямо, в края на краищата Пи Джей щеше да стигне до последната камера, където щяха да застанат брат срещу брата и най-сетне правилното нещо щеше да бъде сторено. В подземието нямаше прозорци. Нито външни врати. Сблъсъкът бе неизбежен.

Скоро със заредената пушка в ръка Джоуи предпазливо се промъкна през последната арка в голо, празно пространство, широко около метър и половина и дълго към половин метър. Той се досети, че се намира под църковното преддверие. Подът тук не бе бетонен, а каменен като стените и черен или заради самия камък, или заради десетилетната мръсотия.

Селест лежеше в средата на камерата под мъждивата жълта светлина на самотната крушка на тавана. Тънички паяжини и прах висяха от тавана и хвърляха сянка на ефирна мрежица върху бледото и лице. Дъждобранът и бе разстлан като пелерина около тялото й, а копринената и коса се стелеше върху черния под. Селест беше в безсъзнание, но съдейки по външния и вид, Джоуи реши, че иначе не е наранена. Пи Джей бе изчезнал.

Слабата крушка не осветяваше всички ъгли на помещението, ала дори и в най-тъмните не бе достатъчно мрачно, че да не се забележи, ако имаше врата. Като се изключи арката, от която се влизаше в стаичката, каменните стени бяха гладки. Жегата бе дяволски тежка и Джоуи изпита усещането, че дрехите му, а дори и тялото му, лесно можеха да се възпламенят. Уплаши се, че трескавият му мозък ражда халюцинации. Никой, дори и другарчето по съдба на самия Юда, не можеше да се измъкне от каменното помещение. Зачуди се дали стените наистина са толкова солидни, колкото изглеждаха и дали при внимателен оглед нямаше да открие скрит панел, водещ до някакво разширение. Ала дори и полусварен в каменната пещ, объркан и почти дезориентиран, Джоуи не можеше да повярва, че под разрушената църква „Сейнт Томас“ има тайни тунели, тъмници и подземия. Кой би ги построил — хиляди побъркани монаси от някой таен орден ли? Глупости. И все пак Пи Джей бе изчезнал.

Сърцето блъскаше в гърдите му като ковашки чук и Джоуи чуваше звънтенето на наковалнята в ушите си, когато се осмели да се приближи до Селест. Тя изглеждаше така, все едно спи непробудно. Той се завъртя рязко, готов да стреля с пушката, убеден, че Пи Джей се е появил зад гърба му. Нищо.

Трябваше да събуди Селест, трябваше бързо да я изведе оттам или да я изнесе на ръце. Ако трябваше да я носи обаче, щеше да се наложи да зареже пушката. Тази идея никак не му допадна.

Взирайки се в момичето, към красивата сянка на паяжините, трепкаща като воал върху лицето и, Джоуи си спомни обезумелия тлъст паяк, обикалящ мрежата си в първата камера на подземието.

Ужасен от мисълта, той рязко пое дъх между стиснатите си зъби.

Отстъпи назад от мястото, сгрявано от крушката. Присви очи към тъмните процепи между таванските греди.