Дийн Кунц - Непознати пътища

Прикладът бе гладък. Гореща и гладка бе и стоманената цев. Джоуи сви пръсти. Сгърчиха се. Лошо. Трябваше да я хване здраво. „Здраво. По-здраво.“ Опита се да я повдигне. „Тихо, тихо.“

Пи Джей говореше, но не на Джоуи, не на Селест, нито дори на себе си, говореше с някого, когото само той виждаше. Гласът му бе нисък и гърлен, все още плашещ и странен, говореше на друг език. Или пък бъбреше глупости. Звуците бяха груби, ритмични, животински. Грохотът нарасна.

Хубаво. Каква благословия бе подземното боботене — страшна, ала желана. Подземните изригвания и смахнатото мърморене на Пи Джей заглушаваха шума от движението на Джоуи.

Имаше възможност и трябваше да изпълни плана си — отчаяния си, жалък план — без грешка, мълниеносно и уверено, преди Пи Джей да осъзнае какво се случва.

Джоуи се подвоуми. Не искаше да прибързва, преди да се е уверил, че е мобилизирал всичките си сили. „Изчакай. Изчакай. Бъди сигурен. Вечно ли ще чакам? Бездействието може да бъде по-опасно от действието. Сега или никога. Направи го или умри. Направи го и умри, но за Бога, направи нещо!“ Като на забавен каданс, стискайки изпочупените си зъби, за да не извика от силната болка, която знаеше, че ще последва, Джоуи се претърколи настрани и седна, опрял гръб в стената. Издърпа пушката до себе си.

Въпреки съвсем тихото му пъшкане и постоянното боботене, идващо изпод земята, Пи Джей чу как брат му се помрьдна, вдигна глава и се извърна към него.

Джоуи беше хванал ремингтъна с две ръце. Прикладът бе притиснат плътно към рамото му.

Демоничната светлина, която танцуваше по острието на ножа, се заигра и в очите на Пи Джей. От упор. Джоуи дръпна спусъка.

Ужасният трясък бе достатъчно оглушителен, че да събори каменните стени около тях, а ехото от изстрела се заблъска от една стена в друга, от тавана в пода, сякаш нямаше намерение да утихне, а да се усилва.

Откатът на пушката запрати пламтящи стрели от болка из цялото тяло на Джоуи и оръжието падна от ръцете му, изтраквайки на пода до краката му.

Куршумът отхвърли Пи Джей над земята. Той се завъртя във въздуха. Строполи се на колене, приведе се напред с очи, приковани в очите на брат си, обгръщайки с ръце тялото си, сякаш за да попречи на вътрешностите си да се изсипят от надупченото му от сачми тяло.

Ако Джоуи бе в състояние да помръдне ръце, щеше да вдигне пушката и да стреля отново. Щеше да изпразни целия пълнител. Ала мускулите му вече можеха само да потрепват. А ръцете му не можеха дори да се сгърчат конвулсивно, просто бяха отпуснати отстрани на тялото му. Джоуи се досети, че сигурно е парализиран от врата надолу. Подземното боботене се усили.

Тънки струйки серни пари започнаха да се издигат из пукнатините на каменния под.

Пи Джей бавно вдигна глава, показвайки лицето си — отвратително, сгърчено от ужасната агония, в очите му се четеше изумление, а устните му се кривяха в беззвучен писък. Той се давеше, повръщаше, задушаваше се мъчително. Храчки се трупаха в гърлото му, издаващо гнусно гъргорене, а цялото му тяло бе обхванато от неконтролируеми спазми. От устата му бликна не лепкава артериална кръв, а противна сребърна бълвоч, проблесващ поток от монети, които звънтяха по пода, сякаш Пи Джей се бе превърнал в ротативка, от която се изсипваше дъждът на джакпота.

Отвратен, покъртен и ужасен, Джоуи вдигна поглед от сребърното богатство тъкмо когато Пи Джей изплю един последен сребърник и се ухили зловещо, по-зловещо от адската усмивка върху голия череп на самата Смърт. Той разпери ръце като фокусник и подигравателно изрече:

— Абра-кадабра!

И въпреки че дрехите му бяха разкъсани и обгорени, той май че не беше ранен.

Джоуи осъзна, че сигурно умира, че сигурно бе с единия крак в гроба, почти се бе побъркал от болка, халюцинираше. Предсмъртният делириум правеше пиянските кошмари на алкохолика за същества, изпълзяващи от стените, да изглеждат направо забавни.

Джоуи изкрещя на Селест да се събуди, да бяга, но виковете му бяха просто шепот, който дори той едва чу.

Тресящият се и димящ под внезапно се пропука по ширината на стаичката. През назъбената пролука от подземното царство се промъкнаха тънки лъчи яркооранжева светлина. Хоросанът започна да се рони и да пада в горящата мина. Камъни се сгромолясваха и се изтъркулваха далеч от погледа. Грамадните талпи над главите им започнаха да се цепят и стените се разтресоха неудържимо. Пукнатината рязко се разшири, стана около три сантиметра, после шест; после двайсет, после половин метър, изпълвайки камерата с ослепителна светлина, разкривайки подземните стени на рудника, нажежени до бяло. Пи Джей и Селест останаха в другата половина.