Дийн Кунц - Пророчество

Стоях като дърво. Изглеждаше сякаш Джими Ток, мъжът на действието, няма да свърши друга работа, освен да произведе огромно количество краен биологичен продукт в гащите си. Тогава тръгнах да бягам.

Хукнах някъде на юг и ми се искаше величествените дървета да бяха расли по-близо едно до друго. Движех се зигзагообразно сред големите стволове, търсейки защитата, която можеха да ми дадат, преследван от нов продължителен обстрел. Всеки миг очаквах куршум в гърба. Чух „туп“, когато беше ранено дърво, и „дзън“ при рикошет от скала. Нещо изжужа покрай главата ми и със сигурност не беше пчела.

Разточителството на амуниции може би беше необмислен ход. При такова темпо дори и голям магазин бързо щеше да се изпразни.

Ако изхабеше патроните в пушката, преди да ме е повалил, щеше да се наложи да спре, за да презареди. Ако спре, аз ще продължа да бягам. Ще ме изгуби. Ако ме изгуби, може да отиде направо към експлоръра и да убие Лори. Настръхнах. Спънах се и се стоварих върху рамото си, като зарових лице в студения сняг и настръхналите вечнозелени иглички.

Неудържимо започнах да се търкалям надолу. Докато се премятах, коленете и лактите ми се удряха в камъни, корени и замръзналата земя.

Въпреки че не го бях измислил аз, да съм ниско долу и в движение, се оказа умен ход. След няколко превъртания обаче осъзнах, че ако се забия в някое дърво, мога да си счупя врата. Така че това търкаляне не беше безопасно.

Спрях премятането, вкопчен в снопове суха трева, клонки замръзнал бръшлян и каквото там можеше да забави галопа ми. Изправих се. После се затичах приведен. Бягах, докато не се запитах дали трябва да бягам още; спрях.

Объркан, огледах дърветата; открих, че безцветният пейзаж беше все така подвеждащ за окото. Опитах се да успокоя дишането си. Не знаех колко съм се отдалечил; вероятно достатъчно, за да съм му избягал.

Не го виждах, което вероятно означаваше, че и той не ме вижда. Грешах. Чух го как бяга към мен.

Без да се обърна назад, се затичах на юг, по криволичеща пътечка между дърветата, като се препъвах, хлъзгах се, после запазвах равновесие и пак залитах, и се засилвах напред.

Той не откри огън веднага и аз си помислих, че са му свършили всичките патрони или не е спрял да зареди. Ако вече беше лишен от предимството на оръжието, може би щеше да е умен ход да се обърна и да го атакувам. Едва ли очакваше такава дързост.

Няколко камъчета се изтърколиха под краката ми и ме подведоха, но ми дадоха идея. Ако се окажехме в ръкопашна хватка, той можеше да разполага с нож или със сериозни бойни умения. Имах нужда от изравняване на силите. Сред камъните под краката ми имаше и по-големи скални парчета. Спрях наведох се и веднага напипах камък колкото малък грейпфрут. Но като се наведох, планът ми беше унищожен от поредните куршуми.

Когато смъртта зашептя сантиметри над главата ми, оставих камъка, където го бях намерил, придвижих се приведен през реката от камъчета, минах между две дървета, свих наляво, дръзнах да се изправя, за да съм по-бърз, и пропаднах от ръба на скалата.

Скала е силно казано, но на такова приличаше, когато десният ми крак пропадна, а след него и левият.

Извиках от изненада и се озовах четири метра по-ниско в мека купчина пръст. След удара разпознах шума на течаща вода, видях потока с фосфоресцираща пяна и разбрах къде се намирам. И знаех какво трябва да направя.

Стрелбата раздираше нощта, когато паднах от ръба и ако похитителят е чул вика ми, може да си е помислил, че съм ранен. За да затвърдя тази грешка, извиках още веднъж, възможно най-страдалчески, после малко по-слабо и се надявах да звучи убедително.

После бързо станах и придържайки се към брега, се преместих три метра нагоре.

Голдмайн Рън, която е по-голяма от поточе и по-малка от река, идваше от горещ артезиански кладенец, който на изток, в планините, образуваше горещо вулканично езеро. Хоксбил Роуд я заобикаля; този западен склон я приема. Каналът е тесен — не е повече от шест метра и образува бърз дълбок поток. Докато стигне дотук, водата вече не е топла, но понеже течението е бързо по стръмния склон, тя не замръзва дори и в най-студените дни. Почти неповторим стенопис от лед, образуван от пръските, се образува само по бреговете на реката.

Ако прострелян човек падне в тези води, бързо ще бъде отнесен в долината долу и размазан по пътя.

Крайбрежието не се спускаше надолу по Голдмайн Рън, а беше вдлъбнато като скоби. Мрежата от корени предпазваше от срутване.