Дийн Кунц - Пророчество

И Лори сигурно го беше видяла, но не изкрещя, само се напрегна.

Блъснахме се в дънера. Ударът не се отрази добре на експлоръра. Бяхме отделени от седалките, тествайки предпазните колани, но с по-слаба сила от тази на забиването ни в преспата на пътя. Падналото дърво е било нападнато от червеи и бръмбари и загнило. Беше като обвивка без съдържание.

Сблъсъкът не превърна експлоръра в купчина ламарини; само го забави. Парчета дървесна кора и камбии обвиха предницата, обгърнаха гумите, създавайки триене и забавяйки ни още повече.

Започнахме да се извъртаме, докато се спускахме. Воланът се въртеше в ръцете ми безполезен. После продължихме на заден ход, предните фарове осветяваха нагорнището, спускайки се напосоки в долината, точно както си представях най-големия кошмар, когато хамърът ни избутваше към пропастта.

За щастие не продължихме достатъчно дълго, за да наберем скорост отново. Лявата странична броня се удари в дърво. Отскочихме настрани и се ударихме в друго дърво и после задницата на експлоръра се заклещи между двете дървета. Не можехме да мръднем.

— Голям майсторлък — каза Лори сухо.

— Добре ли си?

— Бременна съм.

— Контракции?

— Поносими.

— Все още са нарядко.

Тя кимна.

— Благодаря ти, Господи!

Изключих фаровете. Оставихме добри следи, но не виждах защо да помагаме допълнително на нашия загадъчен нападател.

Тук, под навеса на вечнозелените дървета, мракът беше още по-дълбок. Въпреки че бяхме изминали надолу около четиристотин метра, сякаш бяхме на хиляди километри от магистралата и даже по-далеч от надеждата, че

ще се издигнем достатъчно, за да видим небето отново.

Въпреки че не миришеше на бензин и явно резервоарът не беше повреден и въпреки че трябваше да поддържаме колата топла, аз изключих двигателя. Като нямаше светлини да му помогнат, нападателят можеше да се опита да ни намери по шума на машината. Надявах се самият той да е принуден да използва светлина и така да разкрие местоположението си.

Щеше да се наложи да слиза пеша. Дори и за машина като хамъра не можеше да е сигурен, че ще се изкачи обратно; не и в разредения въздух на тази височина. Не би поел такъв риск.

— Заключи вратите след мен — казах аз.

— Къде отиваш?

— Ще го изненадам.

— Не. Хайде да бягаме.

— Ти не можеш.

Тя изглеждаше шокирана.

— Мамка му!

Усмивката ми, която трябваше да вдъхва сигурност, вероятно е била плашеща.

— Трябва да вървя.

— Обичам те.

— Повече от мунго-бийн крем — казах аз.

Докато излизах, светлинката на тавана малко ни издаваше, но тя бързо изгасна, когато тихо затворих вратата. Лори посегна към таблото и натисна копчето за заключване.

Отделих секунда, за да се уверя, че дърветата са блокирали експлоръра и той не може да падне по-надолу. Нито можеше да се отвори задната врата. Нямаше и да се плъзне и да се преобърне.

Тъмнината не беше просто липса на светлина, а сякаш имаше пълнеж; сякаш милиарди черни следи се ръсеха от дърветата. Влагата, студът и повечето от страховете ми се обединиха, за да създадат тази особена тъмнина от специална материя. Задържах си дъха и се заслушах, но чух само пукота и скърцането на експлоръра, докато изстиваше. Нищо не издаваше приближаващ враг.

Гангстерът може би все още беше много над нас, на Хоксбил Роуд, обмисляйки следващия си ход. Подозирах, че е от бързодействащите и не би отделил много време да обмисля възможностите.

Нямах намерение да се чудя кой е, да търся някакво обяснение. Ако ме убиеше, никога нямаше да разбера. При благоприятно развитие на нещата щях да получа отговорите. И в двата случая размишленията бяха безсмислени.

Да оставя Лори сама в заключената кола беше като предателство, въпреки че, ако не я оставех, нямаше надежда да спася нея и бебето. Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината.

Минах покрай дървото, до което бяхме заклещени, и отидох до задната част на експлоръра.

Земята в гората поставяше хитри капани. Втвърденият сняг беше по-малък проблем от детрита, разпръснат по него — маси хлъзгави сухи иглички и шишарки се търкаляха предателски под краката ми.

От мястото на престъпника на върха на склона пейзажът надолу нямаше очертания; гората беше забулена в черна мъгла. Знаех, че не може да ме види, като се движа на юг по склона, но въпреки това ясно си представях снайпера, прицелен в главата ми.

Снежната покривка не беше еднаква, пет-шест сантиметра на места, трийсетина на други, с много кръпки гола земя. Когато очите ми се адаптираха, видях издигащата се земя като странна покривка от слабо осветени бели парчета, зашити безразборно с тъмни кръпки.