Дийн Кунц - Пророчество

Бързо разбрах как да се придвижвам по-безшумно, но теренът правеше потайното вървене невъзможно.

През няколко стъпки спирах да се ослушам за знак, че нашият нападател слиза. Не чувах нищо освен фученето на вятъра в най-високите клони и заплашително — почти нереално — ниско бръмчене, което сякаш идваше от самата земя, но всъщност трябва да е било ехо на вятъра.

Когато изминах около десетина метра, се обърнах на изток и започнах да се катеря успоредно на следите, които бяхме оставили. Пълзях по земята, хващайки се за камъни, стърчащи корени; катерех се като маймуна, макар и не толкова пъргаво.

Надявах се да съм изминал половината или две трети от пътя нагоре, преди да видя убиеца да слиза надолу. Щях да залегна ниско, да го изчакам да мине и да се опитам да пропълзя зад него.

Планът беше безумен. Не съм Джеймс Бонд. Дори Максуел Смарт не съм. Предпочитам месенето на тесто пред разбиването на глави и миксерите пред автоматите. Не можех да измисля алтернатива, която да е по-малко безумна, и продължавах да се катеря; колкото по-високо стигах, толкова по-маймунски се чувствах.

Ръцете ми се вледениха. Неподплатените ръкавици бяха в единия джоб на анорака и бих могъл да си ги сложа, но пръстите ми щяха да станат по-нечувствителни на допир и щяха да ограничат движенията им. Предпочетох да стопля ръцете си с дъха си.

По-лошо от премръзналите ръце беше, че ме заболя левият крак и туптеше като корен на възпален зъб. Когато е топло, не усещам металните пластини около костта ми, но през зимата се е случвало да съм наясно с точното им разположение и форма.

Когато установих, че съм изминал две трети от пътя, и не бях видял светлина или друг знак за движещ се мъж, спрях. Пробвах дали е здрава земята под краката ми и се изправих, за да огледам хълма, който продължаваше още стотина метра над мен.

Дори и хамърът да беше оставен на пътя, не очаквах да го видя. Мислех, че мога да забележа фаровете, но билото беше очертано само от слабо сиво блещукане на падащ сняг. Съмнявах се, че похитителят може просто да си е тръгнал. След като беше толкова решен да ни спре, едва ли щеше да си замине. И ако планът му е бил да ни убие, едва ли разчиташе този стръмен, но преодолим хълм да му свърши работата.

Добрият сладкар трябваше да е търпелив, но се случваше да не съм такъв дори и в кухнята. Стоях там и чаках нашия похитител да се издаде и се изнервих така, както понякога, докато правех английски крем от жълтъци, захар и мляко, което изискваше неспирно бъркане на слаб огън, за да не се пресече млякото.

Яйцата започнаха да се пресичат, така да се каже, когато отгоре се чу някакъв шум. Това не беше просто вятърът, а нещо страховито, падащо от високия навес на клоните.

Като се има предвид, че като ученик не бях силен по история и гръцки, ми се стори странно, че се сетих за меча, висящ над главата на Дамокъл. Погледнах нагоре.

Многобройни остриета разцепиха въздуха със свистене: крила с двуметров размах. Видях светещи кръгли очи и остра човка; чух познатия въпрос — „кой“ — и разбрах, че е сова. Прелетя над мен и аз изкрещях стреснат.

В търсене на горски гризачи величествената птица се спусна безшумно на север-северозапад надолу по склона. Мина над следата, която джипът ни беше оставил, и се спусна покрай човек, който дотогава не бях забелязал.

Въпреки че очите ми бяха свикнали с тъмнината, видимостта в тези гори беше слаба. Съчетанието от гола земя и проблясващ сняг беше като зловеща картина, постоянно променяща се като черно-бялото дъно на бавно въртящ се калейдоскоп.

Той стоеше на десетина метра северно от мен, незакрит от дърветата. Разминали сме се тихо, без да се усетим.

Въпреки че извиках тихо, бях се издал; а него го издаде пак совата. Не можех да видя кой знае какво, не виждах даже кожената му яка, а само човешка фигура. Мислех, че ще се издаде с фенерчето си. Няма как да е проследил експлоръра на такова разстояние, в толкова дълбок и мамещ мрак без помощта на светлина. Чудех се дали ме вижда поне толкова, колкото аз него. Не смеех да мръдна; може би не беше определил посоката, от която беше дошъл викът. Той започна да стреля.

Близо до нашата къща, когато за пръв път излезе от хамъра, оръжието му ми заприлича на артилерийско. Това нападение, звучащо като таката-таката-таката, потвърди първото ми впечатление. По-звучни от плющене на камшик мощни залпове обсипаха дърветата вляво и вдясно от мен.

Изненадах се, че дъждът от куршуми ме остави незасегнат, и мисълта, че днес не беше един от фаталните дни в списъка на дядо Джоузеф, не ме успокои особено.