Дийн Кунц - Пророчество

Надеждата ни да избягаме и да се спасим, зависеше изцяло от стигането ни на дъното невредими. Докато експлорърът се движеше, имаше надежда.

Въпреки че никога не се бях учил да карам ски, трябваше да мисля като скиор на слалом, докато управлявах експлоръра зигзагообразно през лабиринта от дървета. Не смеех да правя остри завои като скиорите, когато минават покрай флагчетата, защото със сигурност щях да преобърна джипа. Хватката беше в плавните завои, отдалече, които изискваха бързи решения за всяка нова конфигурация от прегради, но също предполагаха и възприемане на гората като цяло, за да мога да измисля и маневрата след тази, която правя в момента. Това се оказа забележително по-трудно от приготвянето на перфектен яйчен крем.

— Джими, скали!

— Виждам.

— Сухи клони!

— Завивам вляво.

— Дървета.

— Да.

— Много е тясно!

— Ще минем.

Минахме.

— Добър ход — каза тя. — Само дето се подмокрих. — Къде си се учил да караш?

— Филмите на стария Стив Маккуин.

Не можех да избегна контролираното друсане просто като тръгна само надолу, защото на места беше толкова стръмно, че експлорърът сигурно щеше да се преобърне, ако се движи направо. Така че се успокоих, доколкото можах, от думата „контролирано“.

Ако колата се повреди и се наложи да я напуснем, ситуацията щеше да стане неконтролируема.

В това състояние Лори не можеше да върви дълго дори и на нормална настилка. Не беше обула и ботуши, а спортни обувки.

Анораците ни топлеха добре, но не носехме подходящо бельо. Аз имах кожени ръкавици без подплата, а тя дори не си беше взела ръкавици.

Температурата беше най-много двайсет градуса под нулата. Когато ни откриеха спасители — ако това станеше преди пролетта — щяхме да сме замръзнали дълбоко като мастодонти в полярен лед.

— Джими, скали!

— Не се съмнявай в мен!

Заобиколих каменните образувания.

— Дупка! — предупреди ме тя.

Обикновено не се изявяваше като досаден навигатор-мърморко. Може би това желание да направлява шофирането ми и беше останало от преподаването на танци, когато е направлявала стъпките на фокстрота на учениците си.

Проблемът — дупката — беше около шест метра широка и два дълбока. Преминахме я, като си одраскахме дъното, разминахме се на косъм със стъбло на иглолистно и счупено огледало от страната до шофьора.

Докато експлорърът се друсаше през неравната земя, танцуващи сенки се въртяха и ни връхлитаха. Установих, че е опасно лесно да объркам някои от тези фантоми за истински фигури и да се разсея.

— Сърни! — извика Лори.

Седем животни с бели опашки бяха застинали на пътеката ни; всичките възрастни — нямаше млади по това време на годината. Водачът на стадото, горд елен със забележителни рога, беше замръзнал на пътя ни с вдигната глава и очи — яркожълти, като светлоотражатели.

Реших да завия наляво, за да ги заобиколя, и видях коридор през дърветата.

Като обърнах експлоръра в тази посока, старият елен се стресна. Изпусна две кълбета замръзнал дъх и скочи напред, последван веднага от останалата част от стадото.

Нямаше как да свия толкова рязко вдясно, че да ги избегна. Когато ударих спирачките може би прекалено силно, експлорърът задълба, откривайки някаква тяга в одеялото от мъртви иглички и шишарки под снега. За момент забавихме и после се натъкнахме на лед. Гумите се запъваха, докато се спускахме към стадото.

Сърните бяха красиви, гъвкави, грациозни. Движеха се като духове от някой сън.

Силно се надявах да ги избегнем, не само защото мисълта да ги убием ме отвращаваше, но и защото бяха много тежки. Да ударим една, щеше да е толкова фатално за експлоръра, колкото и удар в стена.

Срещата беше като среща между различни вселени. Животните се движеха в различни измерения и едва се виждахме през някакъв междугалактически прозорец. Понеже не съществувахме в техните светове, джипът се шмугна през стадото, без да се блъсне в нито една сърна, въпреки че сигурно сме се разминали на сантиметър с някои от тях. Въпреки че животните вече ги нямаше, гумите останаха блокирани. Не можех нито да завия, нито да спра. Спускането продължи без контрол; плъзгане по сняг, който се беше превърнал в трошлива кора от мръсен лед. Тази мантия пукаше и скърцаше под нас, а скоростта ни се увеличаваше.

Видях още сухи клони на пътеката. Паднало дърво. Било е на земята толкова дълго, че листата и повечето малки клончета се бяха разпаднали, оставяйки дънер с диаметър метър и двайсет да бъде изпъстрен от лишеи и окичен с гъби през топлите месеци, но сега неукрасен, затънал в глинестата почва.