Дийн Кунц - Тик-так

— Разкажи ми по-подробно за съществото — подхвана госпожа Пейн. — Как изглежда, какви възможности има?

— За съжаление, трябва да поотложим този разговор, мамо. Сега трябва да отида до тоалетната, а после ще е по-добре да тръгваме.

— Среши си косата, скъпа. Изглеждаш ужасно.

Дел излезе, а Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн и голямото черно куче се загледаха в Томи — сигурно продължи десет секунди, — докато той унищожаваше масленката.

Госпожа Пейн наруши мълчанието:

— Значи вие сте човекът.

Томи преглътна хапката си.

— Какво точно значи това — човекът?

— Значи точно онова, което чухте, мило момче. Вие сте човекът .

— Човекът ли?

— Да, точно определеният човек.

— Това ми звучи зловещо.

Тя доби истински смаяно изражение.

— Зловещо ли?

— Ами сигурно това казват на жертвата си изостаналите диваци от южните морета, преди да я опекат на бавен огън.

Госпожа Пейн с явно удоволствие се засмя.

— О, вие наистина сте прекрасен. По чувство за хумор така приличате на Нед.

— Не, говоря сериозно.

— Така сте ми още по-симпатичен.

— Кажете ми за… човека — настоя той.

— Деливъранс, разбира се, искаше да каже, че сте човекът, предопределен за нея. Човека, с когото ще трябва да прекара остатъка от живота си.

Томи почувства смутено как кръвта нахлува в лицето му — по-бързо, отколкото се качва в термометър, изложен на августовски пек.

Джулия-Розалин-Уайнона-Лилит Пейн забеляза изчервяването, защото възкликна:

— Господи, вие сте толкова сладък.

Скути в съгласи с изпуфтя.

Силното смущение бе накарало Томи да се изпоти и той отчаяно се помъчи да промени темата.

— Значи вие не сте спали от Калното езеро.

— Да, на юг от Тонопа.

— Двайсет и седем години без сън.

— Почти двайсет и осем — от нощта, когато моята Деливърнс беше зачената.

— Сигурно сте ужасно уморена.

— Изобщо не съм уморена — махна с ръка тя. — Сънят вече не ми е нужен. Той е въпрос на избор и аз просто предпочетох да не си губя времето в сън, защото е толкова досадно.

— А какво се случи на Калното езеро?

— Дел не ви ли разказа?

— Не.

— Е — поклати глава госпожа Пейн, — тогава не е редно аз да го правя. Тя ще ви разкаже, когато реши, че му у дошло времето.

Мъмингфорд влезе в стаята с портативния телефон, за който Дел го бе помолила, и го постави върху масичката за кафе. После безмълвно се оттегли. Все пак трябваше да се погрижи и за откраднатото ферари.

Томи погледна часовника си.

— Лично аз, скъпи Томи, смятам, че шансът ви да доживеете до сутринта, е сто процента — успокои го жената.

— Е, ако не доживея, Розалин, ще ви посетя в забавното шоу на Дейвид Летърман.

— Това би било прекрасно! — плесна с ръце по детски, за да изрази удоволствието си тя.

От апарата на масичката ехтеше бигбендът на Глен Милър.

След като дояде масленката си с последната глътка кафе, Томи попита:

— Това любимата ви музика ли е?

— О, да. Тази музика може да спаси планетата ни… ако за спасението й е достатъчна музиката.

— Но вие сте рожба на петдесетте години!

— Рокендролът — кимна тя. — Обичам рокендрола. Но в този тип музика има призив към галактиката.

Направиха му впечатление последните й думи.

— Има призив към галактиката ли?

— Да. Както нищо друго.

— Толкова приличате на дъщеря си — възкликна той.

Госпожа Пейн засия.

— Страшно ми харесвате, Томи.

— Значи събирате записи на стари радиопрограми.

— Да събирам стари касетки? — объркано повтори тя.

Той протегна ръка към апарата на масичката.

— Това касетка ли е или вече са започнали да ги издават на компактдискове?

— Не, скъпи, слушаме оригиналната програма на живо.

— Записана на живо?

— Просто на живо.

— Глен Милър е загинал през Втората световна война.

— Да — кимна госпожа Пйн, — през хиляда деветстотин четирийсет и пета. Учудвам се, че човек на твоята възраст си го спомня… него и смъртта му.

— Стилът суинг е нещо толкова американско! — възторжено заяви Томи. — А аз обичам всичко американско, уверявам ви.

— Това е една от причините Дел така силно да те привлича — щастливо го погледна тя. — Деливъранс е стопроцентово американско момиче — готова е винаги да се възползва от случая.

— Да се върнем към Глен Милър, може ли? Той е умрял преди повече от петдесет години.

— Това е толкова тъжно — кимна госпожа Пейн и погали Скути.

— Е, какво?

Тя повдигна вежди:

— О, виждам, че си объркан.