Дийн Кунц - Тик-так

— Объркан е меко казано. Точно сега съм тотално объркан и нищо, ама нищо не разбирам — твърдо заяви Томи.

— Сериозно? Тогава сигурно нещо куца в диетата ти. Може би не поемаш достатъчно витамин В-комплекс?

— Моля?

— В комбинация с витамин Е — обясни госпожа Пейн, — една силна добавка от витамин В-комплекс може да съдейства за изостряне на умствения процес.

— А аз допусках, че ще ме посъветвате да ям тофу.

— То е добро за простатата.

— Глен Милър — отново погледна към апарата върху масичката Томи, за да промени темата, — „Американ патрол“

— Нека малко осветля нещата — предложи тя. — Това предаване го слушаме на живо, защото радиото ми може да се настройва транстемпорално.

— Транстемпорално ли?

— През времето, да. Преди малко слушах Джак Бени на живо. Той е невероятно смешен човек. Днес никой не може да се мери с него.

— Кой продава радиоапарати с транстемпорално настройване? В кой магазин?

— Не ми се вярва да ги продават в магазините. Колкото до моето малко радио, трябва да оставя Дел да ти обясни. То е свързано с Калното езеро.

— Транстемпорално радио — зачуди се Томи. — Май е по-добре да вярвам в Снежния човек.

— Ти едва ли би могъл — неодобрително поклати глава госпожа Пейн.

— Защо пък не? Нали вече вярвам в дяволски кукли и демони?

— Да, но те са истински .

Томи отчаяно погледна часовника си.

— Все още вали.

Жената наклони глава и се заслуша в слабото потропване на дъждовните капки по добре изолирания покрив на Голямата купчина; Скути също наведе глава. След миг тя се съгласи.

— Да, вали. Такъв приятен звук.

— Но вие казахте на Дел, че дъждът ще спре след четири минути. Бяхте доста убедителна.

— Точно така.

— Но все още вали.

— Четирите минути още не са изтекли.

Томи почука по часовника си.

— Скъпи, часовникът ти не е наред. Сигурно си го удрял доста тая вечер.

Томи вдигна китката си към ухото, заслуша се и съобщи:

— Ето, работи си! Тик-так.

— Има още десет секунди — уточни тя.

Той ги изброи наум, после я погледна и се усмихна самодоволно.

Дъждът продължаваше да пада.

На петнайсетата секунда дъждът изведнъж спря.

Лицето на Томи се удължи от изумление. Беше ред на госпожа Пейн да се усмихне.

— Закъсняхте с пет секунди — промълви той.

— Никога не съм твърдяла, че съм Бог, скъпи.

— А какво твърдите, че сте, Лилит?

Тя сви устни, замисли се върху въпроса и отвърна:

— Само една бивша балерина със странни преживявания, които значително са ме обогатили.

Томи се отпусна във фотьойла си и заяви решително:

— Вече никога няма да се съмнявам в думите на жена от фамилията Пейн.

— Това е мъдро решение, скъпи.

— Кое е мъдро решение? — полюбопитства Дел, която тъкмо влизаше.

Майка й обясни:

— Твоят приятел е решил никога да не се съмнява в думите на жена от фамилията Пейн.

— Никога да не се съмняваш — потвърди Дел, — не е само мъдро. Това е най-важното условие, за да оцелееш.

— Макар да не преставам да си мисля и за женската богомолка — добави Томи.

— Какво искаш да кажеш?

— След като прекара известно време с партньора си и той й омръзне, тя му отхапва главата и го изяжда жив.

Като кимна към портативния телефон на масичката, Дел попита:

— Ти обади ли се, Томи?

— На кого да се обадя?

— На брат си.

Той беше забравил напълно Ги.

Дел му подаде телефона и той набра номера на брат си в пекарната „Сайгон в Новия свят“.

Госпожа Пейн се приведе в стола си, без да обезпокоява Скути, и изключи транстемпоралното радио, като прекъсна оркестъра на Глен Милър по средата на „Литъл браун джъг“.

Ги вдигна слушалката при второто позвъняване, а когато чу гласа на Томи, му каза с укор:

— Очаквах да ми се обадиш още преди час.

— Забави ме едно корабокрушение с яхта.

— Какво?

— Приведе ли ми бележката?

Ги се поколеба и после го попита:

— Ти още ли си с оная откачена блондинка?

— Да.

— Бих предпочел да си без нея.

Томи погледна към Дел и й се усмихна. А на Ги каза:

— Е, това е положението.

— Ще си изпатиш заради нея, Томи.

— Шегуваш се.

Ги мълчеше. Усещаше, че е объркан — нещо, което беше познато на Томи до болка.

Томи повтори:

— Успя ли да ми преведеш бележката?

— Не можа да изсъхне достатъчно. Не мога да ти предам целия текст… но и което разбрах, беше достатъчно, за да се побъркам от страх. Не те преследва никаква банда, Томи.

— А кой?

— Не съм сигурен. Но онова, което трябва да направиш, е да отидеш веднага да се видиш с мама.