Александър Тюрин: Техноживот. Начало

— Мили деца. Днес е трудно да повярваме, че само преди петдесетина години разумният живот на нашата планета е бил съвсем друг. Това е бил страшен свят, разумът се е приспособявал към него, зависел е от чуждата за него природа. Той е бил затворен в рамките на статистическия модел , без да знае крайните състояния на своето развитие.

Трудно ви е да повярвате в това, защото днес ние сме едновременно и природа, и планета.

И макар че ние отхвърляме случайността, нашата история е започнала от един щастлив случай, известен като „изненадата на 2031 година“.

Космическият флот, предназначен за мащабно тераформиране на Марс, на 1 март 2031 г. внезапно се оказва на ниска околоземна орбита. И в 12.00 по московско време пристъпва към космическа сеитба .

Спорите на техноживота заразяват територията на Русия, а след това и останалите тогавашни страни. За щастие нищо не е ограничавало растежа на технорзите през следващите седем денонощия…

Изглежда, миризмите сега му пречеха дори повече от шумовете.

Прегорели картофи, тютюнев дим, водка. Майка му не вярва, че той усеща пиянския дъх на Стасик, който лежи зад стената на продънения си диван.

От всички пори на Стасик лъха на водка, заедно с миризмата на пикня от сто години непрания панталон. Майка му казва, че повишената чувствителност към миризми е първи признак на шизофренията.

Не, шумът също му пречи. Тая музика от три груби ноти разбърква като лъжица мислите в главата му.

Стасик, естествено, е забравил да си изключи телевизора, залепен направо към стената.

Добре ще дойде сега една грейка на шията, да стопли сбръчканите кръвоносни съдове, но да се ходи до кухнята за гореща вода е опасно. Марина Аграфьоновна е изровила томахавката на войната, я как гърми с тенджерите.

Върху лицето на твореца, което не се отличаваше нито с красота, нито с мъжественост, имаше драскотини и дори синина. Мария Аграфьоновна го трясна вчера. Само че не със свръхлек поливъглероден тиган, а с древен, килограмов.

Отляво трептеше екранът — с пореден издателски отказ. Неучтив. Само от шест думи. „Скъпи Андрюша, не ни губи времето“. Неговата научно- художествено-философска книга щеше да се казва „Техноживот. Том първи. Революция“.

Сега остава да пусне и текста, и картинките в тихо плаване из мрежата, където от тях лениво ще отгризват парчета професионалните хиени-плагиатори.

Отдясно доживяваше дните си изкривена библиотека, напомняща геологичен разрез: отдолу енциклопедии, трамбовани до плътността на гранит, отгоре — напластени вехти списания. Днес беше трудно да се намери смисъл в тази библиотека — чипът, вграден в зъбната протеза, събираше цял порядък повече информация. Впрочем отстрани бяха закачени пожълтели снимки на родители и прародители, лепнати върху вехт картон. За прабаба си баронеса фон Урман беше чувал, че самият Николай Гумильов 1 1 Руски поет от началото на XX век. й бил подарил книжка със свои стихове. Сигурно след като я е лишил от невинност в някой кабриолет. В този шантав род не можеше и да бъде другояче.

Андрей Граматиков погледна другия екран и се прозя.

Там шаваха разни неща, напомнящи кълба и мехури. Това бяха атоми, групи атоми и молекули. Ръцете на Андрей в дигитални ръкавици манипулираха структурата на веществото. Ръцете усещаха привличане, когато атомите можеха да се съединят, и отблъскване, когато явно не се понасяха взаимно. Освен това с ръкавиците Андрей усещаше трептене, друсане и други вибрации, символизиращи различни качества на химичните връзки и електронните обвивки.

И това не беше игра във виртуално пространство.

На масата стоеше чиния. В нея — нещо като бульон, сякаш с жълти лекета застинала мазнина. Колония от техноклетки.

От обемистия — колкото цяла сапунерка! — компютър към чинията водеха няколко световода, всеки от който свършваше с фулеренов чип, напомнящ лъжичка. Лъжичките бяха залепени към края на чинията с лейкопласт.

Чувствителността беше силна страна на Андрей Граматиков. С нейна помощ той можеше да направи повече, отколкото е по силите на трима випускници на престижни университети с пределно остро абстрактно математическо мислене.

Но в същото време чувствителността му пречеше.

Вражеските звуци и миризми все по-мощно пробиваха стената. Марина Аграфьоновна сякаш удряше с копита. Стасик явно бе преминал във фаза на трупно разложение. Зад прозореца някакво момиче крещи, сякаш го изнасилват. А може би наистина го изнасилват? Навън зимата е към края си. Почернелите остатъци от сняг напомнят кариесните зъби на Стасик. Пфу, пак този Стасик.