Александър Тюрин: Техноживот. Начало

След половин час работата беше свършена. Андрей приглади назад мокрия си перчем. Тапетите загубиха гланц, пихтията във ваната взе да засъхва, от нея се показаха игли и увехнали пъпки.

Засега той реши да не ходи в стаята с Марина Аграфьоновна. Защо да оставя още следи, нали ченгетата незабавно ще напръскат стаята с наноботов аерозол и ботчетата ще затърсят за сканиране ДНК-фрагменти по всички повърхности…

— Ей там, викат те да се чатнеш — иззад гърба се чу гласът на Стасик. — Пусни оня чат-клиент, с фентъзи-аватарите.

Така, главното е Андрей да не се шашка от това чудовище. Стасик и преди беше ужас от районен мащаб.

— Стас, сега нямам мрежа. Дори обикновеният телефон не ми работи.

— Сега работи, бас хващам.

Стасик протегна ръка (с прозиращи под кожата розови мръвки месо) и натисна няколко клавиша на обикновената клавиатура.

Мигом на екрана възникна магьосникът Мерлин, намери холографското разширение и пристъпи напред в стаята. На шапката му имаше същата емблема като на смарт-картата на Борис Емелин. Руското отделение на НАСА.

— Поздравявам те, сине мой, ти си милиардер — каза вълшебникът.

— Боря, вие ли сте? Какви ги говорите? Може и милиардер да съм, но на вас ви предстои любопитен разговор със следователя. Аз нямам намерение да отговарям за вашите золуми.

— Сега имаш от порядъка на десетина милиарда в твърда валута. И макар че твоят метод за програмно-художествено отглеждане на технорзи току-що е излязъл на борсата, вече всички „бикове“ купуват. Ето, виж растежа на котировките. Погледни де, тук в огледалцето в ръката ми, там направо хималайски върхове се отразяват.

— Не разбирам за какво говорите, Боря. Всеки може да нарисува хитра графика. Заради вас загинаха Лена и Марина Аграфьоновна, и… какво е станало с Вера?

— С Вера всичко е наред, сега е в казиното, играе на едро, предполага, че ти ще и плащаш сметката. Лена, Лена… Чакай да си спомня. Аха, можеш да я изтриеш от списъка на загубите в жива сила, тя е конструкт, така да се каже. От горе до долу — тънкостенни материали. И процесорът — в джинсите. Затова не съм и пуснал ръка нито веднъж. А Марина Аграфьоновна ще я върнем към активен трудов живот, ако поискаш. Но лично на мен тя не ми харесва. Впрочем забрави да попиташ за Стасик. На него му е кеф… И въобще, избери си от архива някаква аватара, че на моя екран си един такъв скучен и сив.

Андрей с мъка набра въздух. Главата го цепеше страшно. Никога преди не се беше чувствал такъв затъпял. За цялата сутрин от прозореца не беше влязъл нито един рекламен мехур. Пирожката, недоядена вчера от Борис, прошепна: „Ти ще ме изядеш ли накрая? Или може би — аз тебе?“. В нея имаше вграден прост микрокомпютър на белтъци и захари, но думите прозвучаха зловещо.

— Вие сте математик, а не брокер — провлачи объркано Андрей.

— Да, математик съм, умея да броя пачки. Нанотехнологиите ще влязат във всеки дом и под всеки храст, когато започнат да носят пари във всеки дом и под всеки храст.

— Не вярвам във вашите милиарди. В моя дом нанотехнологиите няма да донесат никакви пари.

— Така ли? Излез навън. Или по-добре дръпни пердето и погледни през прозореца. Само че внимателно.

На Андрей му секна дъхът, и то с такава сила, че той едва не загуби съзнание. Отдолу нямаше нищо. Само пухкави облаци. Отгоре — тъмносиньо небе. Отстрани… Фрагментът от жилищния блок беше взидан в скала, приличаща най-много на гигантски диамант. Но този диамант беше по-лек от въздух, навярно „скалата“ беше направена от диамантоидна ципа и надута с хелий.

И макар че височината беше смайваща — никакви пориви на леден вятър.

Сега гласът на Мерлин идваше направо от перваза на прозореца:

— Недей се навежда много. Приятният средиземноморски микроклимат се осигурява от вихрови наностати с вандервалсово задвижване. Както можеш да се досетиш, това удоволствие струва майка си и баща си.

Но дори ако стаята сега витае над облаците, звездите все пак не трябва да са толкова ярки…

— Не бой се, момчето ми, не си във виртуала. Забележи, цветът е естествен и няма никакви ръбове между графичните елементи. А мигащите работи отгоре съвсем не са звезди, а кораби от марсианския флот — знаменитите сеялки. Какво правят на такава ниска орбита ли? Сега ще видиш.

Освен висящите звезди Андрей забеляза и падащи такива. Стотици от тях летяха надолу, оставяйки сякаш леки драскотини върху небосвода.