Александър Тюрин - Сюжет, нанизан на шило, или Смъртта на рецензента

По волята на съдбата аз станах жител на малкото градче Картахена, в затънтените парагвайски прерии.

Площад Конститусион, по средата му — паметник на вездесъщия Боливар, оцвъкан от лешоядите, църква „Св. Яго“, където по традиционни траектории се движат красиви жени с тъмни дрехи (почти всички те са вдовици на офицери, паднали в боеве против левите бунтовници), малки открити кафенета. В едно от тях седят всички градски либерали, в друго — всички консерватори. Марксистите се събират в трето, което се нарича „Команданте Висарионич“. Те са с дълги черни коси и хвърлят доста лепкави погледи към вдовиците, отиващи на църква. Трябва да кажа, че и вдовиците нерядко отговарят с кратки, но многообещаващи взорове, в които са сплавени любов и ненавист.

В Картахена времето сякаш е спряло. Тук „Макдоналдс“ не може да има никакви клиенти. Гейовете в този град не живеят дълго — казват, че изтребването им било работа на офицерските вдовици, членуващи в тайнствен „ескадрон на смъртта“. Към арабите тук се отнасят също както легендарният Сид към не по-малко легендарните маври. Павираните улици са неудобни за каране на скейтборд. Честите бури в условия на пълна липса на гръмоотводи са страшен бич за сателитните чинии. И макар че в два-три офиса видях дори компютри, тук едва ли биха могли да се завъдят хакери или програмисти. Никой в Картахена не би ги считал за истински мъже-мачовци, а мястото, отредено за разни чудаци, вече е заето от филателистите.

Впрочем аз успях да се свържа към Интернет, което в моите условия е доста важно. Книгите, поръчани по пощата, пътуват от далечната ми родина дотук цели месеци и излизат доста солено — около сто гуарани. А мрежата ми дава възможност да се запозная с много текстове от руски писатели.

Но с авторите, публикуващи в издателство „Нова космогония“, уви, не ми провървя: те почти не слагат в мрежата свои текстове, което вероятно е свързано със строгите условия, налагани от издателите. Така че трябва да се задоволявам само с безвкусни отзиви за книгите им в дискусионните групи. Сега тъкмо прочетох един такъв отзив от абсолютно анонимен юзър. Не мога да се удържа и да не го цитирам почти цялото:

…Книгата едва ли ще се приеме благосклонно от масовия читател, но това едва ли й трябва при тираж от 3300 екземпляра. При цялата си любов към ужасите масовият читател едва ли ще се съгласи, че за главен герой може да послужи едно обикновено шило…

Цялото действие протича в малко южноамериканско градче, по-точно в едно голямо имение в покрайнините. С леката ръка на Маркес такива градчета са способни да съберат в себе си целия свят, или поне най-устойчивите и неподатливи на корозията на времето негови елементи…

Заблуден пътник-чужденец, изхвърлен от автобуса поради невладеене на испански, чука на портата на имението. Той иска само да позвъни по телефона на свой приятел в Монтевидео и да му поиска помощ, но наблизо няма нищо подобно на телефонен автомат. Отварят му. Отначало той си има работа със слугите, които също не го разбират. Явно го вземат за някакъв германски етнограф, който трябвало да дойде на гости на собственика на имението.

Отнякъде се връща и собственикът. Понеже той владее немски, пътникът накрая успява да обясни какво му трябва. Обаждането до Монтевидео се оказва безполезно, тъй като приятелят също е отпътувал нанякъде. За щастие стопанинът е толкова любезен, че предлага на пътника да пренощува в дома му, а на сутринта да го откара с кола там, закъдето е тръгнал…

На пътника, който впрочем се казва Владимир, му омръзва да седи в предоставената му стая и тръгва да се разходи из огромната къща. Тази разходка завършва в леглото на една приятна и твърде разкрепостена дама, която, както се изяснява в края на любовния дуел, се явява съпруга на стопанина.

След като получава тази толкова застрашителна информация, Владимир иска незабавно да бяга от къщата, където неволно е нарушил свещените закони на гостоприемството, но само един поглед към бурното нощно небе го кара да почака с бягството поне до сутринта.

Междувременно канят госта на вечеря, където освен стопанина присъстват жена му и дъщеря му. Стопанинът беседва с госта на немски, двамата имат много общи теми, особено по философия и история. Разговорът се насочва към историческото оръжие. Стопанинът сваля от стената един старинен пистолет и като истински познавач решава да покаже как функционира оръжието от XVII век. Набива куршум в цевта, сипва барут, пали фитила и… насочва черното дуло към госта си.