Александър Тюрин: Техноживот. Начало

Една от тях прелетя сравнително близо до прозореца му. Тя напомняше пръчка или по-скоро перо.

— Да, да, това е пенетратор. Зареден със спори на живота, измислен от теб.

Андрей все още таеше последна надежда, че „магьосникът“ лъже. Но тогава облаците отдолу се разпръснаха, образува се широка пролука. По блясъка на водата и очертанията на брега той разбра, че отдолу е Петербург.

По-точно — трябваше да бъде Петербург.

Но на мястото на града Андрей видя стъбла, клони и пневматофори на грамадни технорзи — с размери на атомни гъби.

— Вижда ли се? Значи си късметлия, господин Граматиков. На този етап се отделя много въглероден двуокис, съответно и облаците са по-гъсти. Тези твои технорзи, техномедузи и технохидри за едно сядане преработиха целия ненужен град-герой, който изяждаше повече дотации от бюджета, отколкото произвеждаше продукция. Всички бюджетни служители и пенсионери естествено са приведени в състояние на компактен биостазис, горе-долу като Марина Аграфьоновна. Виж, там на изток вече расте нов километров технорг. Това е международен търговски център. Хидра на световния бизнес.

Хидрата на световния бизнес доста напомняше домовете-корали и анемони, за които неотдавна мечтаеше Андрей. Но сега това изглеждаше като кошмар, от който няма излизане.

Андрей чу как отзад се отваря вратата и се обърна с надежда, че сега ще влезе майка му и всичко ще се изясни.

Отзад стоеше прислужница във вид на негърка и виновно клатеше глава. В надреалността над главата светна идентификатор:

„Нанострукт модел S. Потребителски интерфейс — стандартен. Емоционална матрица — положителна“.

А зад прислужницата настъпваше Вера, за щастие без надпис.

— Помолих тази миси да почака, но тя не се съгласи — заобяснява изкуствената негърка.

— Мили мо-ой — проточи Вера, сякаш в нея се плискаше цял литър шампанско.

— Аз не съм мил, а дявол знае какъв. Аз погубих бюджетните служители, а може би и цялото човечество.

— Андрюша, ти никога не можеш да се докоснеш до цялото човечество.

Тя се плъзна между ръцете му. Почти като змийче. Демонстрирайки нагледно предимствата на прекия телесен контакт пред абстрактното общуване с бюджетните служители.

— Разрешете да напусна — каза негърката и сякаш се всмука в пода. Направо от стената израсна клон, на него висяха ябълка и портокал.

Да, всичко започна от Вера. От нейното обаждане.

Косите и са толкова ароматни. Слънчев лъч играе върху миглите и тъне в черните зеници. Тялото и е като пружина — събаря те. А на Андрей толкова и му трябва. Със защитата на родината нищо не излезе, какво друго му остава за защитаване?

— Кодът за активация — каза тя.

— Какво?

— Ами в твоя програмно-художествен интерфейс има закрит раздел, касаещ половото размножаване на технорзите — каза тя, продължавайки да танцува между ръцете му. — Ти само си спомняй и кодовете ще се предават на моя скин-интерфейс.

— Но защо сега?

— Защото отдавна не сме се виждали с тебе…

Той отдръпна ръце.

— Кой ден сме днес?

— Осми март 2031 година. Празник на жената. Ден на любовта, цветята и половото размножаване на технорзите. Ще ми подариш ли кода за активиране?

— А… мога.

Той започна да вади от паметта си образи-кодове и изведнъж усети… че го наблюдават. Наблюдателят е вътре в него. Наблюдател е самият той и същевременно не е той. Андрей чувстваше това както преди усещаше най-слабите миризми. Правилно казваше майка му, че е за една бройка шизофреник.

Осми март. От сутринта на 23 февруари до вечерта на 8 март са го дезасемблирали и асемблирали, опитвайки да издърпат нужната информация. Но наноботите-дезасемблери, разглобяващи мозъка му, така и не са намерили нужния им код — нали човешката памет няма формат.

Кодът за активация е картинка, която той трябва да нарисува в главата си.

Над главата на Вера в надреалността изникна надпис.

„Нанострукт модел K. Потребителски интерфейс — стандартен. Емоционална матрица — отрицателна.“

Андрей отстъпи една крачка от учудената Вера и забеляза как изпод ноктите и изскачат едва забележими сини змийчета — мономолекулни остриета. След което се обърна и се хвърли към отворения прозорец. Отскочи встрани — едно змийче изсвири покрай ухото му и се заби в снимката на прабабата. Пътят назад е отрязан — значи скок напред. Бездната се разтвори пред него. Той затвори очи. Главното е да не се плаши от нищо, нали вече е умрял.

Нещо го подхвана и го понесе. След миг разбра, че го носят собствените му криле. Не беше сбъркал: техноживотът вече беше вътре в него. Техноживот, неподвластен нито на него, нито на Борис Емелин. Но времето не стигаше. Тялото му, подсилено с колония техноклетки, бързо изгаряше жалките мастни натрупвания. Енергията щеше да стигне за пет минути. Грамадните технорзи долу вече бяха влезли във фаза на полово размножаване. На полусферичните им върхове набухваха чашките на женските гонофори.