— Знам, мен. — Андрей прочете ехидност в очите на събеседника си и отново се почувства адски неудобно.
— Така се получава, господин Граматиков, че запомням най-глупавите фрази. Неоживотът не ни трябва на нас, хората. Ние и така сме си добре, защото работим в корпорациите. Неоживотът ти трябва на теб.
— Знаеш ли, Лена, защо нищо не излезе от наноасемблерите за материални обекти? Тоест излезе, но от лайно се получава лайно, ако ще да разместиш там всичките молекули. Да, вече можем да управляваме материята на молекулно ниво. Правим свръхяки нанотръбички за орбиталния асансьор, екзоскелети с дебелина на найлонова торба, за да минават войниците през огън и вода, абсолютно лепило, за да залепнат навеки вражеските танкове, бляскави диамантоидни ципи за надуваеми небостъргачи, гнусни и калорийни синтетични колбаси за бедните. Да, разбира се, нашите медботове са майстори на генните операции за увеличаване на члена или бюста. Но в живота, например на съседите на Андрей, практически нищо не се е изменило през последните двайсет години. А знаеш ли защо? Те не искат да плащат за чудесата. А за шиш ще получиш също шиш…
Докато говореше, Борис преглеждаше описанието на програмния интерфейс и май губеше повече време за превъртане на текста, отколкото за четене.
— Леночка, как я виждаш тази функция?
И Лена, която преди минута се хилеше лигаво, изведнъж се захвана да коригира в графичния редактор „фазовият портрет“ на цялата технобиологична система.
А Боря, без да прекъсва работата си, продължаваше да раздува:
— Значи ти, бароне, си решил да промениш света?
— А ти защо мислиш така? — възмути се накрая Андрей.
— Насън ми хрумна. А сега седни по-близо. Не ти ли се струва, че твоят техноживот се готви за качествен скок не на теория, а на практика?
Борис Емелин действаше по-силно от всякакъв стимулатор. Той извади от папката си плосък сървър — ето това е апаратура! — квантов компютър на чиста спинтроника.
След час-два съвместна работа Андрей разбра, че онова преди е било просто късмет, а сега вече наистина е постигнал успех.
Мазните петна в чинията се превърнаха в нещо като пача, с форма на медуза. Медузата се приближаваше към органика, към светлина и топлина.
— Сега тази твар наистина те чувства, а може би дори те вижда. Представям си какъв зверски апетит има.
В три през нощта Борис и Лена легнаха на матрака под масата и противно на очакванията заспаха веднага. Вера и Андрей останаха на изтърбушения диван. Това още по-трудно му се побираше в главата, отколкото бурният растеж на колонията техноклетки. Сега има толкова приятели… Половината нощ той гледа лицето на Вера. Лунната светлина се лееше по блестящите й коси, превръщайки ги в живо сребро.
Заспа чак призори. А когато се събуди, новите приятели ги нямаше. И никаква бележка не бяха оставили.
Някаква миризма внезапно атакува носа му — по-точно липса на миризма. Той подуши въздуха и разбра, че Стасик мирише другояче, различно от вчера. И Марина Аграфьоновна не хърка, не всмуква кубически метри въздух и не го издиша обратно, обогатен с въглероден двуокис.
Стаите на Андрей и на страшната съседка бяха разделени от стена, която в значителна степен се състоеше от врата, закована и облепена с вестници още през 1918 година.
Пътечка от лепкава слуз се точеше от чинията по масата, увисваше до пода, нататък вървеше по изтормозения паркет — и направо под вратата.
Веднъж Андрей беше ходил в стаята на Марина Аграфьоновна. На Нова година, когато му беше съвсем скучно. Измъкна се насила чак вечерта на следващия ден. Марина Аграфьоновна — жертва на опити по партеногенеза — никога не е имала баща. Затова е такава агресивна…
Андрей излезе в коридора, изкашля се и почука на вратата на съседката. Никакъв отговор, никакво мърморене или вик. Почука още веднъж, събра смелост и отвори вратата.
Жената лежеше на кревата и й липсваше… скелетът. А също предишният обем. Марина Аграфьоновна се беше смалила около три пъти и приличаше по-скоро на детска играчка.
— Те ще я върнат — каза Стасик. Ще върнат, значи, и кокалите, и водата. Когато позволи обстановката. Тия медузи са честни. Няма какво да се плашиш, вода колкото щеш. Клетките на Маринка са консервирани с глутаралдехид, а вътрешните течности са заменени с метапропиленгликол.
Андрей се обърна по посока на гласа и добре, че веднага се издрайфа.
Отпред Стасик беше прозрачен. Най-зле изглеждаха не екскрементните маси в долната част на чревния тракт, а това, което се намираше зад челната кост. Мозъкът му беше червив. Като повърна, Андрей разбра, че мозъкът на Стасик е сякаш в опаковка, по която пробягват вълни. Не червеи, а леки вихрообразни изменения, преливащи в сиви и розови тонове. От това главата на Стасик напомняше купа с плодов сладолед.
Читать дальше