Александър Тюрин: Техноживот. Начало

Още един цял ден е загубен. И утре колонията техноклетки в чинията ще загине — той няма мангизи да купи супрамолекулни компоненти от Вовка, който в тъмните дъждовни вечери се мотае около културния дом „Крупская“. От коя ли лаборатория краде Вовка тези ценни реактиви, за да ги продава после за грошове? Само че утре няма да има грошове дори за половин кило синтетичен колбас със скромен етикет: „Колпинска нанофабрика за преработка на канализационни отпадъци“.

Жал му беше до сълзи и за собствената му глава със застинало в нея кълбо мисли, и за прабабата баронеса, и за всички останали предци, станали жертва на някакво там развитие на производителните сили.

Андрей Граматиков погледна още веднъж обиденото лице на прабабата, и ръката му в цифрова ръкавица докосна трептящите атомни топчета…

Но изтощеният мозък вече не се подчиняваше на стимботовете. Винаги става така, когато прекалиш с тези мънички негодници, помпащи синапсите по-яко от всякакъв ацетилхолин. Тежко, като бронирани щори на магазин, се отпуснаха клепачите. Очите сякаш се потапяха в бучащ мрак. А когато Андрей отново ги отвори…

Колонията растеше! Конгломератът от наномашини се обаждаше на повикванията от потребителския интерфейс.

За миг съзнанието на Андрей с огромна готовност се очисти от съня — и той видя градовете на бъдещето. Живи къщи, подобни на гигантски анемони, корали, радиоларии, живи тротоари, също като огромни змии, живи машини. Машини, освобождаващи от гнета на тъпата материя. Не производителни сили, а техноприятели, които те обичат, глезят, бършат ти носа…

А чудото в чинията беше символ на цялото това бъдещо великолепие. То беше зародиш на цял бъдещ свят.

Андрей доближи пръст до зеления пъпчив израстък с мънички бели косъмчета — израстъкът леко се надигна… Косъмчетата се оказаха кукички и се впиха в кожата му.

Появиха се три капчици кръв. Андрей дръпна ръка, но не с възмущение, а с благодарен трепет, също както бащата възприема първото ухапване на мъничкия си син.

Това е нормален метаболизъм. Колонията вече се храни като всички прилични живи същества — с готова органика, която окислява до вода и въглероден двуокис. Задачата „бъди жив“ се разпределя на милиони подзадачи, които се решават от нанокомпютрите в ядрата на техноклетките…

Звънна телефонът — стар, мазен. Андрей хвана слушалката и викна:

— Мамо, то живее! Расте, храни се.

— Аз не съм майка ти, аз не умея да пържа кюфтета — гласът в слушалката беше млад, кадифен, а не старчески и дрезгав.

— Да, извинете, всичко е ясно, сбъркали сте номера. На този телефон звъни само майка ми, защото тук живее едно малко момченце със сополи от отработени стимботове.

— Извинявай — каза момичето, — но ако съдя по гласа, ти не си момченце.

— Е, да, аз съм на трийсет години. На моята възраст Саша Македонски вече е бил обработил Персия и Индия по пълната програма.

— Кой расте, кой се храни? Мушкатото ли?

— Това… трудно е да обясня, това е нещо, което преди го е нямало.

На другия край на линията понижиха глас.

— Да, наистина съм сбъркала номера. Всичко хубаво. А, честит празник.

— Какъв празник?

— Ден на защитниците на родината. 2 2 23 февруари — празник на армията в Русия. Всичко хубаво.

Чу се сигнал, гласът изчезна, прибра се в прекрасния сияещ свят на диамантените кули на Василиевския остров или в уютните кафенета в старохоландски стил на Петроградската страна…

Андрей разтри треперещите си ръце. Как е устроен човекът? Несериозно е устроен. Малко му е чудото в чинията. Спрялата да цвили и да удря с копито Марина Аграфьоновна — и това му е малко. Дай му на него още в деня на защитниците на родината зеленоока красавица с кадифен глас и рижа коса до задника.

Телефонът звънна отново.

— Да, мамо, слушам.

— Аз не съм майка ти — гласът оттатък беше все същият, млад и кадифен. За секунда Андрей си помисли, че това е чат-бот, успешно преминал теста на Тюринг.

— А, сигурно пак сте сбъркали номера.

— Първият път го сбърках, но сега ми стана интересно за онова… онова, което преди го е нямало. Още повече и денят е подходящ.

Тя не беше нито зеленоока, нито рижа. Вера се оказа изящна брюнетка. Стилна. Само едната фотонична татуировка колко струваше — сякаш змийче от изумруден огън пълзеше по ръцете й. И първото чувство, което усети Андрей Граматиков при срещата със стилната Вера, беше срам.

Колкото и да чисти и подрежда, квартирата му така и си остана ужасна. Биополимерният парцал-мърсояд по-скоро размазваше, отколкото бършеше. Вярно, Андрей изби с мухобойката всички рекламни мехури със спам (само да отвориш прозореца — и долети цяла сюрия мехури). Но от тях останаха светещи струйки по стените, тия макромолекули са много жилава гадост. Вярно, взе назаем от Константин Петрович водопад с течен хелий, течащ нагоре като в картините на Ешер. Но на фона на издраните тапети той изглеждаше абсолютно нелепо — като фрак върху клошар. И металорганичната статуетка на момиче, винаги готово да замахне с греблото, ако го чукнеш по задника, вече демонстрираше не чудеса на молекулната механика, а просто лош вкус.