Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Лисиците не могат да лъжат, знаеш — промърмори тя. — Предполагам, че именно затова избрах да бъда лисица… Винаги съм ненавиждала лъжите, измамите и заблудите — поклати глава и добави: — Затова ти се явих днес, да те предупредя… Да, да, това е точният израз… За това, което те чака в живота, ако се окажеш по-малко амбициозна от мен… Искам да те предпазя от всички лъжи, измами и заблуди, които ще се натрупат в душата ти с течение на годините и които ще отнесеш чак в гроба…

— Аз не върша такива неща — отвърна Минако.

— Но ще започнеш да ги вършиш, защото такъв е животът — поклати глава лисицата. — Вашият живот…

— Не те разбирам.

— Разбираш ме, глупаче! — сопна се баба й. — Само възпитанието пречи на твоя супермозък да поеме по течението.

— Супермозък ли?

Лисицата издаде звук, от който Минако подскочи. Помнеше го от дете — когато баба й цъкаше с език, недоволна от забавените й реакции. Сега вече беше сигурна, че лисицата наистина е баба й.

— Виждам, че майка ти е пропуснала да ти предаде своята дарба — поклати глава лисицата. — Това не ме учудва, тъй като тя винаги е била свенлива, избягваше да се възползва от силата си, дори се страхуваше от нея… — вдигна лапа и отново се почеса по носа. — Няма значение. От момента, в който те измъкнах от нейната утроба, аз си знаех, че сама ще трябва да събудя просветлението в душата ти… — Очите на лисицата грееха дори сред мъглата на изпаренията. — Ти не искаше да излизаш, знаеш… А майка ти нямаше достатъчно сила и кураж да те изтика навън… Веднага след раждането в душата й се появи подозрението, че е допуснала грешка, добре че аз бях там…

— Искаш да кажеш, че мама не ме е искала? — изкриви се лицето на Минако. — Че не ме обича?

— Я ми кажи дали някога те е прегръщала, галила, целувала? — сопнато попита лисицата. — Разбира се, че не! Ако не бях аз, положително щеше да те остави на стъпалата на съседите!

Сърцето на Минако се сви и тя избухна в плач.

— Защо ми казваш всичко това, бабо? Толкова е ужасно. Не искам да те слушам!

— Дойде време да научиш истината, дете — рече лисицата и облиза устните си. — Сега искам да ме погледнеш. Не мигай, не се питай как е възможно една лисица да говори с човешки глас. Задръж болката, която изпитваш. Прогаря те, нали? Така. Добре. Продължавай да ме гледаш Минако-сан. Сега ще пуснеш болката да те погълне цялата, а после ще почувстваш нещо друго. Нещо по-различно…

Минако избърса сълзите от очите си.

— Виждам само тъмнина, по-скоро…

— Не гледай надолу! — заповяда лисицата. — Гледай само в мен! Така, сега е по-добре… Болката намалява, нали? И на нейно място идва мрак… Не се безпокой, след секунда отново ще виждаш.

Минако със смайване установи, че баба й е права. Видя как валмата на мрака се разкъсват и бавно обвиват краката й, очите й започнаха да виждат през него така ясно, сякаш изобщо не съществуваше. Отначало видя околните гробове, после вдигна глава и обхвана с поглед оградата, възвишенията зад нея… Накрая установи, че вижда всичко, дори това, където се намираше отвъд хоризонта, на километри от тук…

— Какво… Какво става с мен?

— Ставаш голяма — отвърна с усмивка лисицата, а Минако изобщо не можеше да разбере как е възможно лисица да се усмихва. — Сега вече разбираш, че светът около теб е просто една малка част от безброй светове, които ще виждаш благодарение на своята необичайна дарба…

— Колко далеч са те? — попита Минако и напрегна взор към хоризонта.

— Зависи — отвърна лисицата. — Всеки, който притежава „макура но хирума“, което ще рече „мрак по пладне“, вижда на различно разстояние. Но аз зная повече от другите и съм сигурна, че твоята мощ е огромна… След няколко години тя ще задмине дори моята, която съвсем не беше малка… Така ти е било писано, това ти е съдбата. Скоро ще се озовеш в центъра на жестока битка, която ще водят различни фракции на „Тошин Куро Косай“. Всички ние сме станали подозрителни един към друг, никой вече не мисли по стария начин — за общото благо, за благото на Япония…

Нашите хора започнаха да измират или изчезват без следа. Какво става с тях? Кой е убиецът на онези, чиито тела все пак намираме? Нахвърлили сме се един срещу друг като бесни кучета.

Дори аз не мога да предскажа изхода от тази война. Никой не може да го стори. Но тя трябва да се прекрати веднага, още преди на някого да му е хрумнало да използва нашата мощ в широкия свят. До този момент я използвахме само за косвен натиск върху събитията, но наближава времето, когато някой ще реши, че не му стига да дърпа конците отстрани… А излезем ли на светло и започнем да прилагаме „макура но хирума“ както трябва, светът неминуемо ще се сгромоляса… Можеш ли да си представиш император, президент или министър-председател, обладан от такава мощ? — лисицата потръпна от ужас: — Едно нещо запомни, дете. Трябва да направиш всичко възможно, за да не допуснеш това! Прекалено голямата власт е опасна болест, независимо че болшинството хора са убедени в противното.