Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

През следващия час обясняваше на тримата как е успял да ги победи, използвайки собствените им слабости. Влезе под душа и излезе оттам гладен като вълк. Поведе Боби към близката закусвалня, но го върнаха от вратата. Комисарят го викаше по спешност.

— Не съм в службата — избоботи гласът на Хейс Уокър Джонсън в слушалката. — Ела у дома, но използвай задния вход. Онзи, до който прибягвам, когато искам да се изплъзна от репортерите… За него знаят само няколко от най-високопоставените личности в този град, затова си отваряй очите.

Улф и Боби се качиха на една от колите на „Прилепите“, замаскирана като такси на „Жълтия лъв“ със специално боядисан покрив, който позволяваше да бъде засечена от хеликоптер посредством инфрачервени лъчи. Това беше рационализация на Улф, която се оказа много полезна. Поне в два случая невидимата връзка между полицейските средства за комуникация донесе успех и престъпниците не успяха да им се изплъзнат.

Боби се настани зад волана, а Улф седна до него и се опита да отгатне причината за спешното повикване. Комисарят обикновено му изпращаше по факса случаите, върху които трябваше да работи, срещите им очи в очи бяха по изключение. Същото трябва да беше помислил и Боби, който въздъхна и промърмори:

— Сигурно е убита някоя важна клечка… Я политик, я известен общественик, и комисарят ще иска да види името си на първа страница…

Къщата от кафяв пясъчник на Джонсън в края на Осемдесета улица-Изток, беше избрана лично от кмета Джеймс Оливъс за своето протеже, пристигнало тук направо от Хюстън.

Улф обясни на Боби как да стигне до първата пресечка южно от сградата. Там паркираха, без да слагат обичайната табелка „полицейска акция“ на предното стъкло. Срещата трябваше да бъде запазена в тайна и това ставаше ясно дори само от факта, че комисарят си беше останал у дома.

Улф тръгна пръв към приземието на стара, но добре запазена къща с основи от масивен гранит. Желязната врата към вътрешния двор беше затворена, но отключена, точно според инструкциите на Джонсън. Оттатък малкия циментиран квадрат имаше още една желязна врата, точно копие на първата. Отвориха я и поеха по дълъг коридор със скрито осветление, в който приятно миришеше на тютюн за лула и на някакъв тежък плат, вероятно кадифе…

В дъното имаше врата от масивно дърво с опушено стъкло, зад което се процеждаше дневната светлина.

Улф я отвори и се озова в задната градина на къщата. Край фасадата се издигаха двойка стройни английски смърчове, чиито клони прикриваха всичко, което можеше да се случи зад широките прозорци. Кутии от бели дъски прикриваха корените на трайните насаждения, почвата около тях беше акуратно прекопана и подравнена.

В дъното на градината беше издигната четириметрова ограда, представляваща нещо като изкуствен плет. В нея имаше изкусно замаскирана врата, която Улф едва ли щеше да открие без подробните инструкции от страна на Джонсън. Бутна я и прекрачи прага, следван на близко разстояние от Боби. Най-накрая се озоваха в градината на главния комисар Хейс Уокър Джонсън. Стройни бели акации се извисяваха към небето, около дънерите им блестяха сочните, сякаш намазани с парафин листа на храсти от зеленика. Стара лоза извиваше снага край стената на къщата, напуканите й клони стигаха чак до четвъртия етаж.

Комисарят ги чакаше на вратата, до която водеше тясна пътечка от добре огладени гранитни плочи. Беше кривокрак мъж с шоколадов цвят на кожата и надупчено от едра шарка лице. Малките му очи бяха остри и проницателни, а фотогеничната му усмивка беше толкова широка й сърдечна, че отпускаше сърцата както на англосаксонците, така и на латиноамериканците… За това допринасяше и цветът на кожата му, който беше допълнен от безупречни маниери. Изглеждаше наистина великолепно в тъмния костюм, бялата риза и строгата вратовръзка на райета.

Вкара ги в слънчевата кухия, в която цареше неповторима обстановка на спокойствие и домашен уют — нещо, което не могат да постигнат нито парите, нито блестящите идеи на архитектите по вътрешно обзавеждане.

— Добре направихте, че дойдохте — въздъхна комисарят с такова изражение, сякаш те бяха имали възможност да отклонят свенливата му покана. — Чух, че си изгубил един от хората си, Улф. Много съжалявам… — помълча малко, после добави: — Винаги е трудно, нали? Добре поне, че се погрижихте за оня тип Аркильо… — Махна с ръка към широката маса от масивен дъб, разположена в единия край на просторната кухня. Беше отрупана с топли и студени закуски — комисарят очевидно не беше забравил, че неговите хора току-що са приключили тежко и продължително нощно дежурство.