Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Между двамата съществуваше някаква странна симбиоза, вероятно родена поради несъвършенството на душите им. Всеки изживяваше живота на другия едновременно със своя. Дори и това не им донесе чувство за пълнота, но такава беше съдбата им и те се примириха с нея.

Приличаха на единствените оцелели след ужасна битка. Но тази битка беше оставила дълбока следа в душите им, присъствието й се усещаше във всичко, което казваха или вършеха.

Към Достопочтената майка би могло да бъде отправено обвинението, че умишлено е осакатила душата на младежа, просто за да се радва на компанията на човек като себе си. А може би е била твърдо решена да му стори това, което някога бяха сторили на нея…

Но какво му стори тя?

Потънали в префектурата Нара, максимално далеч от цивилизацията в условията на гъсто населена Япония, тя уви късо парче плат около стегнатото му тяло, навлече бялата роба на шинтоистка монахиня и го изведе в нощта. Беше късна есен, звездите ги посрещнаха с ледено сияние, във въздуха се носеше ароматът на окапали листа, примесен с първия полъх на приближаващата се зима.

Коленичиха в древния храм, изграден от дърво и камък, ехото на медните камбани се чуваше надалеч. Тя запали огън в бронзовата поставка, използвайки миналогодишна оризова хартия. Така многобройните богове, населяващи древната планина, щяха да разберат за намерението й да извърши жертвоприношение. После запя протяжен псалм, думите сякаш лепнеха по камъка и изгаряха в пламъците на огъня.

След известно време станаха и се спуснаха по стръмния склон, под който беше разположен шинтоисткият храм. Той функционираше и до днес, благодарение на щедрите годишни дарения на Достопочтената майка.

Долният край на гората беше светен от свещи, чиито пламъчета дори не потрепваха. Сякаш нощта беше затаила дъх. Младият Йошида — едва единадесетгодишен, започна да долавя ромоленето на невидим поток, което, с придвижването им по тясната, обсипана с борови иглички пътека постепенно се превърна в грохот на водопад. Погледна надолу и си представи, че вижда стотици и хиляди стъпки, оставени от предишни поклонници на свещеното място.

Спряха на брега на малкото планинско езеро и свалиха сандалите си. Достопочтената майка се плъзна във водата и бавно се насочи към средата на езерцето. От черните скали високо над главите им с грохот падаха пенливите водни струи. Обърна се с лице към него и протегна ръка. Той я хвана и двамата бавно тръгнаха по плъзгавите, покрити с мъх камъни.

Остана смаян от яростната твърдост на водната струя, струваше му се невероятно, че мека и покорна субстанция като водата може да бъде поздрава от собствените му мускули.

Достопочтената майка сложи ръце на раменете му и го насочи към плътната струя. Дланите й се повдигнаха и притиснаха слепоочията му. После рязко го блъсна.

Тежестта на водата го принуди да падне на колене, въздухът напусна дробовете му с тихо свистене. Но тя продължаваше да го натиска надолу, решена да осъществи докрай шинтоисткия ритуал на пречистването.

След няколко секунди го отмести от дебелата водна струя и го побутна към скалата. Тук получи възможност да си поеме дъх, макар въздухът да беше наситен с водни пръски.

Откри, че водопадът е смъкнал парчето плат от бедрата му. А може би това беше сторила Достопочтената майка, тъй като ръцете й напуснаха слепоочието му и се плъзнаха надолу.

Беше на сантиметри от него, тънката памучна роба плътно прилепваше около тялото й, подчертавайки всички тайнствени гънки и извивки. Усетът за голотата през тънката материя носеше в себе си нещо силно еротично, нещо, което можеха да демонстрират единствено боговете, населяващи девствения лес.

Достопочтената майка взе ръката на Йошида и я постави върху гърдите си, после заби нокти в кожата му. Отдръпна се и памучната роба се свлече заедно с разтварянето на дланите й.

Йошида усети как слабините му се втвърдяват, върху гърдите му се стовари непозната тежест, стана му трудно да диша. Очите й блестяха. Знаеше, че има халюцинации, но беше сигурен, че вижда през тях. Пяната в центъра на езерцето, черните клони на японските кедри по брега, бледата светлина на звездите…

— Аз съм зимният сняг и горещото лято — прошепна Достопочтената майка и ръцете й се плъзнаха по тялото му. — Аз съм утринното великолепие на пролетта и хладният северен вятър на късната есен… — коленичи с лице към него: — Аз съм лисицата, която пирува със заловения заек, аз съм младият елен, готов да побегне при всеки звук… Аз ще ти се наслаждавам, аз ще бдя над теб, ще те храня и изпивам…