Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Сума!

Изправена под колоните на естакадата в Шибуя, Шика изведнъж потръпна. Уви ръце около тялото си, но не успя да се стопли. Улф категорично й забрани да се мярка в „Забранените мечти“ и беше напълно прав. Ако информацията на Южи е точна и Достопочтената майка наистина знае за бунта на Минако, с всички ще е свършено! Разбира се, тя не сподели това с Улф. Беше убедена, че той няма да й повярва, просто защото не познаваше Достопочтената майка, нито пък е бил неин телохранител. Тялото й бе пронизано от нова тръпка.

Беше нелоялно дори да си го помисли, но все пак не можеше да разбере как Минако се е решила да я постави в толкова опасно положение. Вярно, че не е лошо да имаш двоен агент, който е дясна ръка на Достопочтената майка. Но на каква цена! Шика най-добре знаеше какво й струва да удържа на излъчването на господарката си…

„Знам, че Достопочтената майка ме обичаше и щеше да й е особено приятно да ме корумпира — единственият начин да ме откъсне от Минако. Естествено, това е била крайната и цел. Самата тя не е можела да има деца, докато Минако е родила четири — истинска машина за бебета…“

Отново потръпна. „Господи, защо пуснах Улф да отиде при нея сам?“ Скочи в колата си и подкара към „Забранените мечти“ без повече да се грижи кон ще улови излъчването й.

И, разбира се, някой го стори. Но това беше самата Минако, а не някои от враговете им в „Черният кинжал“.

— Накъде си се запътила?

Шика спря и зяпна насреща й. Минако и беше пресякла пътя малко след като паркира на една пряка разстояние от „Забранените мечти“. Дръпна я в близкия вход и опря гърба и на стената.

— Мамо, Улф каза, че си тръгнала на среща с Достопочтената майка!

— Разбира се — отвърна Минако. — Така му казах.

— Но ти си тук! — разтревожено я изгледа Шика. — А Южи каза, че тя вече знае за…

— Как няма да знае! — остро отвърна Минако. — Беше въпрос на време. Тя има нюх към конспирации от всякакъв вид, а лудостта я направи още по-проницателна.

Шика объркано я гледаше.

— Значи умишлено си ни накарала да повярваме, че си пленник в „Забранените мечти“ и това е било част от твоя план?

— Да — усмихна се Минако. — Планове и пак планове… Човек трябва да е много изобретателен, когато е заобиколен от врагове… — от устата й се откъсна въздишка. — Отначало исках да използвам Казуки срещу Достопочтената майка.

— Но Казуки е болна и не притежава „макура но хирума“.

— Грешиш. Точно „макура на хирума“ я унищожава отвътре. Толкова силна, че тя не е в състояние да я контролира. Опитах се да й помогна, като я науча на някои неща, но тя не успя да ги усвои достатъчно бързо… И събитията излязоха от контрол, като при атомна електроцентрала. Сега вече никой не може да спре разрушителния процес.

— Господи! — хвана се за главата Шика. — Но Казуки е болна от дълго време! Аз мислех, че действията ти срещу Достопочтената майка…

— Са започнали скоро? — разшири се усмивката на Минако. — О, не. Моята омраза датира отпреди няколко десетилетия. Виждах как нейната „макура но хирума“ я разяжда и я превръща в опасна луда. Тя беше по-силна от Казуки и успя да се контролира значително по-дълго от нея. Но накрая се предаде.

— И ти ме изпрати да доведа Улф.

— Да. След провала на Казуки трябваше да си осигуря друг съюзник в борбата срещу Достопочтената майка. Но Улф Матсън беше пълна загадка. Единствен внук на Белия лък, той трябваше да притежава силата на прозрението, но външни доказателства за това липсваха. И ние го забравихме. Доста по-късно интуицията ми подсказа, че у него трябва да има изключително силна „макура но хирума“. Но как да го поставя под контрол? Как да го привлека на своя страна в предстоящата битка?

Направих единственото възможно нещо: подхвърлих информация за него на Достопочтената майка. Предполагах, че ще се обърне към Сума, и тя наистина го стори. Тогава вече нямах друг избор, освен да изпратя теб в помощ и закрила на Матсън.

Шика изпадна в състояние, близко до пълен шок.

— Но това е било изключително опасно, мамо!

Защо си чакала намесата на Сума? Защо просто не ме изпрати да доведа Улф?

— Не можех да си позволя подобен риск, детето ми — поклати глава Минако. — Дори ти не познаваш Достопочтената майка както я познавам аз. Лудостта я тласкаше към нещо, което наподобява психически канибализъм. Изсмукваше „макура но хирума“ от своите жертви и с всеки изминал ден ставаше по-силна и по-опасна. Нямаше смисъл да водиш Матсън в случай, че неговата „макура но хирума“ щеше да се окаже недостатъчна. Той трябваше да бъде подложен на тест, при това тест от най-тежкото възможно естество. Това, разбира се, не изключваше твоето влюбване…