Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Повечето чужденци се объркват от този град — каза Шика и разпери ръце. — Но никак не е трудно да го разберат. Токио е „хаде“ — нещо, което в приблизителен превод означава изобилие, но още красота и привличане… Виж цветовете — златно на богат виолетов фон, отсреща пилоните от неръждаема стомана греят на слънцето като разтопено сребро, по-нататък е топло жълтото и охрата на храмовете… Точно това е същността на Токио, неговото „хаде“… Буйното преливане на цветовете… Проумееш ли тяхната хармония, значи разбираш всичко за Токио…

Застанали до една сергия на брега на Сумида, те хапнаха типичните за този район дебели макарони с вкус на риба, полети обилно със соев сос. Пиха зелен чай, в картонени чаши.

По време на полета Улф спа доста, но все още се чувстваше уморен от дългата нощ. Затворен в ковчега от алуминий и стомана, той отново преживя кошмарите с Шика и Сума. Виждаше ги ту като приятели, ту като смъртни врагове, въвличащи го в смъртно опасна игра, която не можеше да проумее…

— Не бива да се заблуждаваш от ултрамодерната панорама на Япония — предупреди го Шика, докато си пробиваха път по претъпканите с народ тротоари. — Тукашното общество в много отношения е феодално както преди векове… Не точно според вашите представи за света, а по-скоро по свой, самобитен начин. В съвременното възпитание продължават да съществуват неща като пълното, граничещо е покорство подчинение, като „гири“ — чувството за дълг…

Важната информация, която в тази страна винаги е поверителна и без която не можеш да напреднеш нито крачка напред в кариерата, се обменя в рамките на определен кръг от хора, които са свързани по няколко признака — землячество, общо образование, тясно преплетени семейни връзки. В тази светлина могат да се открият стотици и хиляди феодални владетели, които властват точно така, както са го вършели дедите им през XV век, още преди Иеясу Токугава да ги обедини под общото знаме на страната, получила името Япония.

Шика махна с ръка на едно такси, което закова пред тях и задната му врата автоматично се отвори. Използването на този вид транспорт в Токио съвсем не означава бързо придвижване, но тя очевидно искаше да му покаже града в цялото му великолепие, задъхан в ритъма на милионите си обитатели, наблъскани плътно един до друг, като дребни рибки в кутия за консерви…

Огромно анимационно табло, прикрепено към стройната кула на небостъргач от стомана и стъкло, очевидно запълнен с офиси, показваше в детайли някаква хирургическа операция. После на екрана се появи главата на красива жена, която се усмихваше и говореше нещо на японски. Миг по-късно думите и се изписаха в рамките на балон от сорта на тези, които присъстват в комиксите. Отначало на канджи — официалния писмен език в Япония, а после и на английски:

ШИАН КОГАКУ — НИЕ СМЕ ВИНАГИ С ВАС.

Най-накрая таксито спря пред висока стълба от камък, зад която се виждаше величествен храм, построен изцяло от дърво. Пространството около него беше заето от изненадващо гъста гора, сред която, според обясненията на Шика, се намират голяма част от чуждестранните посолства. Районът се казваше Акасака, в централната му част беше разположен Диет — японският парламент. Шика плати на шофьора и двамата слязоха на тротоара.

— Това е Хие Жинжа, един от известните шинтоистки храмове — поясни тя, докато преминаваха през дървения портал, лакиран в червено, и поемаха нагоре по стъпалата. — За пръв път е построен през 1478 година, целта му е била да защитава древния замък Едо. От тогава до наши дни е разрушаван няколко пъти и отново изграждан…

Стигнаха просторния, покрит със ситен чакъл двор. Ограждаха го спомагателните сгради „хайден“, между които се издигаха малки параклиси.

— Светите постройки, които виждаш, са построени през 1967 година. Но поради факта, че всички храмове в Япония са били разрушавани многократно, човек бързо се освобождава от чувството, че посещава нови светилища…

Улф инстинктивно усети правотата на думите й. Тук, в центъра на кипящия град, цареше величествена тишина — нещо, което човек очаква да срещне в девствената планина, на стотици километри от урбанизацията. Такава тишина може да бъде нарушавана единствено от воя на вятъра и крясъците на самотен хищник… Естествено и тук долитаха приглушеният грохот на трафика и натрапчивият вой на рекламите, но спокойните, навяващи мисли за вечността — звуци на храма имаха далеч по-силно въздействие. Това с особена сила се усещаше при монотонния звук на камбаната, призоваваща „ками“ — свещените духове на храма, при тихото съскане на бичкията в ръцете на дърводелеца, който отговаряше за поддръжката, при почти неуловимите звуци, идващи от вътрешността на величествената сграда. Те сякаш бяха могъща лупа, която властно привлича вниманието на посетителя и го кара да се вслушва в шепота на историята.