Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

— Вие сте господин Лю Кроукър, нали? — усмихна се мъжът. От него лъхаше на сандалово дърво и лимон.

— А вие кой сте?

Усмивката на мършавия се разшири и оголи два реда пожълтели от никотина и времето зъби.

— Марселус Рохас Диего Махур — представи се той и в пръстите му по магически начин се появи визитна картичка.

Кроукър я пое. Господин Марселус Рохас и тъй нататък се оказа адвокат.

— Драго ми е, господин Махур. Но колко е часът? Някъде около шест сутринта, нали?

Мършавият повдигна ръкава на сакото си и хвърли поглед на скъпия „Патек Филип“.

— Шест и седем минути, ако искаме да бъдем точни, сър.

— От колко време ме чакате?

— От три след полунощ — отвърна той. Каза го с такъв тон, сякаш всеки ден му се налагаше да виси по паркингите.

— Изглеждате свеж като морковче — отбеляза Кроукър.

— Благодаря — галантно се поклони адвокатът. — Господин Кроукър, ще мога ли да отнема няколко минути от времето ви?

— Не сега, бързам за болницата.

— Разбирам — кимна мъжът и на лицето му се изписа разочарование. Езикът му опря в небцето и отскочи с рязък щракащ звук. Оставаше да възкликне едно „колко жалко“ и съвсем да заприлича на добродушен роднина.

— Някой друг път — кимна Кроукър и започна да се обръща. — Обадете ми се, номерът ми е в указателя…

Лицето на мършавия потъмня още повече.

— Страхувам се, че това е невъзможно, сър. Трябва да разговаряме сега, или никога.

— Значи никога.

Понечи да тръгне по стълбите, но го спря блясъкът на малък револвер 25-ти калибър, който сочеше право в корема му.

— Сега — каза Махур, без да проявява абсолютно никакво вълнение.

Очите на Лю се изместиха от дулото на малкия пистолет към лицето на собственика му.

— Очаквате да повярвам, че ще ме гръмнете тук, на входа на болницата? — попита той изненадан.

— Имало е и такива случаи — сви рамене мършавият, по устните му се мерна нещо като усмивка, която бързо се стопи: — Е, лично аз не съм го вършил, но… — Тъмните загадъчни очи се втренчиха в неговите: — Между другото, имам си разрешително за оръжие…

— Вярвам ви. Не вярвам обаче на друго: че ще се изложите на такъв риск заради клиент!

Онзи дори не мигна.

— Подобно изявление предполага, че знаете нещо за мен, а това не е така! — отсече той.

Загледан в тези очи с цвят на кафе, Кроукър предприе рискован ход, базирайки се на опит, интуиция и мимолетни първоначални впечатления.

— Зная достатъчно — рече. — Вие сте човек, за когото думата клиент означава пари. И действате според едно съвсем просто правило: рискът, на който сте склонен да се изложите, е правопропорционален на очаквания хонорар. Ако сумата е достатъчна за високия ви стандарт, вие сте всеотдаен професионалист, решен на всяка цена да постигне резултат! Ще признаете ли, че съм съвсем близо до истината?

Устните на Махур се разтеглиха в дяволита усмивка.

— На това ще отвърна, че който не вярва в силата на парите, трудно може да бъде човек от мой тип — отвърна, а малкият пистолет изчезна с бързината, с която се беше появил. — Извинявам се за неудобството, което ви причиних. По природа съм кротък човек и прибягвам до насилие само ако бъда сериозно провокиран… Но в случая трябваше да привлека вашето внимание, господин Кроукър. Това се налага поради неотложната същност на задачата ми. Неотложна както за клиента ми, така и за вашата племенница.

— За какво говорите? — втренчи се в него той и усети как стомахът му се свива.

— Хайде да не си губим времето, сър — рече мършавият, а главата му кимна по посока на болницата. — Вече бях горе и видях момичето…

— Какво?! — заплашително изръмжа Кроукър и неволно пристъпи напред.

— Спокойно, senor, спокойно — вдигна ръце адвокатът. — Далеч съм от мисълта да причиня зло на вашата племенница, дори напротив…

— Но сестрите нямат право да…

— Връчих им визитната си картичка. Ще останете изненадан, ако ви кажа колко много неща може да си позволи един адвокат… Казах, че съм представител на потенциален донор, което всъщност не е далеч от истината…

— Донор?

Усети как едновременно го обливат горещи и студени вълни.

Махур се приведе напред, гласът му се превърна в шепот:

— Донор на бъбрек, senor… Нали точно от това се нуждае вашата племенница?

Небето беше целулоидно синьо. Позлатени от изгряващото слънце, леките перести облачета светеха като странни неонови реклами. Свежият утринен въздух пареше кожата му и Кроукър изведнъж си даде сметка докъде ще го доведе този странен разговор. Пред входа на спешното отделение на няколко крачки от тях спря линейка, вътре цареше обичайното сутрешно оживление, дължащо се предимно на лекари и сестри, които застъпваха на смяна или си тръгваха за дома.