Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Кроукър беше заспал с образа на манекенката от снимката. Но нещо в този образ не беше наред. Събуди се, защото пред очите му се появи надписът с бяла боя върху якето на Рейчъл — онова същото, в което беше открил кокаина.

От опит знаеше, че това, което вижда насън или непосредствено след събуждане, независимо от своята налудничавост често се оказва вярно… Особено когато към него се прибавят откъслечни до този момент мисли и факти от близкото минало.

Какво, по дяволите, може да означава това МАНМАН? Снощи нямаше абсолютно никаква представа, а и не мислеше, че има значение. Но на разсъмване интуицията го накара да скочи и да подложи на задълбочено изследване плакатите по стените.

Някъде по средата на моста „Флаглър“ най-сетне откри страницата с рекламите на различните клубове и дискотеки. Не очакваше кой знае какво от това, но продължаваше да го измъчва един натрапчив въпрос: кога Рейчъл облича коженото яке? Може би когато вали, макар че кожата не може да я предпази от дъжда… През малкото зимни дни, които са действително студени? Сигурно. Какво още остава? Късните и хладни вечери, когато е ходила по дискотеки или клубове…

По този причина търсеше във вестника реклами на заведения с оркестри. Ето като тази…

Изведнъж се закова на място. Намираше се само на няколко метра от края на моста. Ръката му бавно прегъна вестника. Веднъж, втори път… В средата изпъкна рекламното каре, което беше привлякло вниманието му. Някъде под краката му забоботи мотор, спокойните води на канала се надиплиха от приближаването на невидима лодка. Сладникавата миризма на корабно гориво го блъсна в носа, после изчезна, подета от утринния бриз. Отрупаният с черни облаци хоризонт на изток започна да просветлява. Не след дълго флотилията от рибарски лодки и яхти щеше да вдигне котва и да се проточи под моста на път за Атлантика. Усещаше миризмата на океана, долавяше крясъците на гларусите и чайките. Но всичко това идваше отдалеч — сякаш от друг свят…

Вниманието му беше изцяло погълнато от обявата. В клуб „Светкавица“ на Уошингтън Авеню свиреше група, носеща името „Манман“. Кроукър направи бърза справка с датите и началния час на програмата. Отново закрачи към болницата. Представи си Рейчъл в тази „Светкавица“. Облечена в якето с надпис МАНМАН на гърба, тя разговаря с член на състава — може би с висок и строен китарист на име Гидиън… Той покрива дланта й със своята, при което ловко пуска в нея пликче с унция кокаин… Всичко това му изглеждаше не само логично, но и вярно. Сънят в леглото на племенницата му беше помогнал да я види такава, каквато е била преди фаталната блокада на бъбреците. Вървеше редом с нея, мълчалив като призрак, но жив като дух… Усещаше корените на гневния й протест, породен от бащиното безразличие и желанието й да се освободи от майчината опека. Беше му съвсем ясно, че Гидиън има пръст в този протест. А довечера щеше да разбере останалото…

Озова се на другия бряг на канала и пое по Олив Авеню. Измина трите преки, които го деляха от Юкалиптъс Стрийт. Откъм гърба му избръмча моторът на патрулна кола. Полицаят зад волана намали ход, огледа го и продължи. В това нямаше нищо чудно, тъй като Кроукър беше единственият пешеходец в този ранен утринен час. Скоро улицата свърши, под обувките му захрущя дребният чакъл на болничния паркинг. Тъндърбърдът си беше на мястото, всичко изглеждаше наред. Насочи се към входа на комплекса, когато зад гърба му се разнесе шумът от затръшната автомобилна врата, последван от забързани стъпки.

— Господин Кроукър?

Обърна се и видя висок и мършав мъж, който бързаше към него. Нещо в мъжа го накара да застане нащрек.

Той носеше стилен костюм от бежов тропикал. Гладко сресаната му назад коса имаше цвят на току-що смазано дуло на револвер, челото под нея беше широко и гладко. Лицето му се състоеше почти изцяло от масивни челюсти. Всичко останало — тясната цепка на устата, извитият нос и кафявите очички под рунтави вежди — сякаш служеше единствено за да докаже, че собственикът им принадлежи към човешкия род. Обаче от това странно същество се излъчваше някакво особено самочувствие и компетентност — качества, които рядко вървят заедно… Неотдавна Кроукър бе имал възможност да изпита върху собствения си гръб въздействието на тази комбинация и оттогава насам обръщаше специално внимание на подобни хора…

Мъжът се приближи. Кожата му имаше цвета на полирано тиково дърво, в чертите му се долавяше нещо латиноамеринско. В ръката му се поклащаше дипломатическо куфарче — толкова тънко, че изглеждаше непрактично. Носеше черни мокасини от щраусова кожа, скъп часовник „Патек Филип“ на китката и златна венчална халка на лявата ръка. Елегантност и добър вкус, прецени Кроукър.