Ерик Лустбадер - Близнаците Бонита

Сълзите се търкаляха по бузите на сестра му и бавно капеха върху покривката. Когато най-сетне беше в състояние да говори, тя бавно поклати глава:

— Доналд ми даде всичко, което поисках… Превърна ме в приказна принцеса, а в замяна аз правех всичко възможно да го направя щастлив… Може би точно тук се крие проблемът. Някъде по средата на този път съм се изгубила…

— Не, скъпа — поклати глава той. — Изгубила си се в момента, в който си го срещнала!

Кроукър се изтегна на леглото на Рейчъл, очите му продължаваха да се взират в снимката на манекенката с прозрачен дъждобран. После заспа. Мати надникна, влезе на пръсти в стаята и го зави с леко памучно одеяло. Любопитно огледа биомеханичната му ръка. Излишно беше да си представя как живее човек с отрязани крайници. Просто защото първите два месеца след като Доналд я напусна, тя имаше чувството, че и двата й крака са ампутирани. Макар и непоправимо разстроен, този брак се беше превърнал в нещо като животоподдържаща система за нея. Беше убедена, че без него веднага ще умре. Не умря и това беше единствената й малка победа… Завивайки брат си, тя изведнъж си даде сметка, че не го беше попитала как е изгубил ръката си. „Съвсем в моя стил — рече си. — Аз никога не споделям проблемите си и никога не се интересувам от проблемите на другите…“ Това просто беше част от характера й. Приемаше болезнено интимността във всичките й форми, с изключение може би на физическата. Цял живот беше така, не можеше да се промени. Но едва сега разбра, че подобно отношение към околните е дълбоко погрешно. Особено към Рейчъл, а вероятно и към Доналд навремето…

Копнееше с цялото си сърце да възстанови близостта си с дъщеря си, да спечели доверието й, да прогони чувството на самота, с което живееха и двете… Но усещаше, че това едва ли ще й се удаде. То беше свързано с изява на силни чувства, а пред тях Мати беше безсилна…

С отчаяние и тъга си даде сметка, че животът на Рейчъл никак не е бил лек, едва сега усети огромната емоционална болка, сред която е живяло детето й. Тялото й се преви на две, сякаш някой беше изкарал въздуха от дробовете й. Краката й се подкосиха и тя бавно се отпусна на колене. Меката повърхност на килима докосна пламналата й буза, тялото й се разтърси, сякаш пронизано от хиляди игли. Долови познатата миризма на Рейчъл и жадно я пое. Сякаш това беше единствената нишка, която я свързваше с живота… Какво да направи, освен да се помоли?

— Мили Боже — започна шепнешком. — Моля те, не ми отнемай детето, преди да съм го опознала! Моля те, мили Боже!

Кроукър се събуди на разсъмване. Както винаги вътрешният му будилник действаше безотказно. Взе душ, избръсна се и напусна апартамента, без да безпокои Мати. Тя щеше да се събуди часове по-късно. Този сън й беше твърде необходим.

Над уличното платно светеха бледи като блуждаещи духове луминесцентни лампи. Той очакваше да долови грохота на прибоя, но вместо него чу само мекото пришляпване на водите в канала, примесено с крясъците на гладни гларуси.

Реши да отиде пеш до болницата, която беше на не повече от петнадесет минути път. Дотогава щеше да съмне, а и той нямаше да има грижата за връщането на лексуса на Мати пред блока. Надяваше се, че неговият тъндърбърд все още е на болничния паркинг. Другият вариант беше да са го ограбили или задигнали…

Спря пред автомата за вестници на близкия ъгъл и си купи „Сън-Сентинел“. Това беше ежедневникът на общината Броуърд, който със сигурност отразяваше всички местни новини, заслужаващи внимание.

Фактът, че заспа в леглото на племенницата си, никак не беше случаен. Искаше да попие атмосферата, в която е живяла Рейчъл, да даде време на ума си да осмисли новополучената информация. Част от вещите в стаята на момичето просто не отговаряха на представата, която беше имал за нея. А това в повечето подобни случаи означаваше, че въпросната представа е невярна…

Спомни си една от историите на Каменното дърво.

— Един ден тръгнах на риба — заразказва индианецът. — Събудих се от глад и изскочих навън, под дъжда. Но в момента, в който понечих да се кача в лодката, нещо ми подсказа, че ако изляза с нея, никога няма да се върна… Подчиних се на предчувствието си. Върнах се обратно и се погрижих да залостя вратата и прозорците. Само след час се изви страхотен ураган, вятърът изтръгваше дърветата и ги хвърляше върху покрива ми… Оттогава знам едно: ако усещаш, че нещо не е наред, просто се откажи от него…