Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— Ще пиете ли нещо? — продума мъжът, но не помръдна. Вместо него се раздвижи онзи със синия костюм, извърна се от предната седалка и очаквателно го погледна.

Какво ли е попречило на лейтенант Кроукър да дойде на срещата, запита се Никълъс.

— Бакарди с горчив лимон, стига да ви се намира — отвърна той.

Синият костюм отвори капака на барчето между двете седалки отпред, до слуха на Никълъс долетя тихото звънване на бучка лед в кристална чаша. Запази спокойствие, макар все още да нямаше представа кои са тези хора. Предпочиташе да слуша това, което щеше да му каже човекът насреща — така най-бързо щеше да научи кой е той.

— Никак не си приличате със снимките си — продума онзи с някакво непонятно отвращение.

Синият костюм се извъртя да налее ром и под сакото му се мярна късото дуло на револвер, надничащо от лек платнен кобур. Никълъс отмести очи и ги насочи към града навън, който изведнъж му се стори отдалечен на хиляда мили.

— Друго едва ли би могло да се очаква — отвърна той. — Никога не съм обичал да се снимам.

— Питието ви — протегна ръка мъжът с тъмносивия костюм.

Никълъс се наведе напред и посегна към отвореното прозорче на стъклената преграда между двете седалки. От няколко дребни и едва доловими промени в поведението на човека пред себе си той разбра какво ще се случи, но въпреки това не се отдръпна, позволил на любопитството си да вземе връх. В момента, в който ръката му се появи в прореза, онзи дръпна питието и посегна да хване китката му със свободната си ръка. Движението му беше светкавично, но все пак тромаво и бавно според стандартите на Никълъс. Би могъл да му се противопостави по няколко напълно ефикасни начина, но вместо това предпочете да наблюдава пасивно как онзи сграбчва китката му и се опитва да я извие, като едновременно с това се навежда напред и внимателно оглежда ръба на дланта му, груб и корав като животински рог. Очите му се повдигнаха към лицето на мъжа на задната седалка, главата му бавно кимна. После пусна китката на Никълъс и му подаде чашата.

Никълъс отпи глътка от коктейла, установи, че е безупречен, после попита:

— Доволни ли сте?

— Напълно, що се отнася до вашата самоличност — отвърна мъжът до него.

— Знаете за мен далеч повече, отколкото аз за вас — отбеляза Никълъс.

— Така и трябва да бъде — сви рамене онзи.

— Вероятно по вашите стандарти — рече Никълъс, а наум си отбеляза, че никой от тримата не носеше слънчеви очила и никой не пушеше.

— Това са единствените стандарти, които имат значение, господин Линеър.

— Нали тук се пуши? — попита Никълъс и дясната му ръка се насочи към джоба на панталоните. Синият костюм се напрегна, главата му бавно се поклати, пръстите му се свиха.

— Вие не искате да пушите, господин Линеър — рече човекът до него. — Отказахте цигарите преди шест месеца и добре сторихте, тъй като този черен тютюн, който употребявахте, е истински убиец!

Никълъс остана дълбоко впечатлен от тяхната информираност. Този човек, който и да е той, не беше аматьор.

— Знаете ли, че концентрацията на пушек с високо съдържание на никотин може да унищожи вкусовите рецептори, господин Линеър? — продължи онзи, кимна в потвърждение на този факт и добави: — Доказано е научно от група изследователи в университета на Северна Каролина… — На устата му се появи лека усмивка: — А точно този университет е заобиколен отвсякъде от тютюневи плантации…

— Никога не съм чувал за подобно изследване — отвърна Никълъс.

— Не сте, разбира се. Защото се пази в тайна и ще бъде публикувано по време на конгреса на тютюнопроизводителите, който ще се проведе през октомври в Далас.

— Изглежда сте доста вътре в тези проблеми.

— Няма как — засмя се мъжът. — Аз съм този, който финансира споменатото изследване. — После млъкна, обърна лице към стъклото и се загледа навън.

— Какво знаете за мен? — попита Никълъс и вече беше абсолютно сигурен — това лице му беше познато отнякъде, особено като го гледаше в профил.

Мъжът се извърна към него и хладно го погледна.

— Достатъчно, за да ми се прииска да си поговорим насаме.

Мозайката в главата на Никълъс изведнъж се подреди.

— Не можах да ви позная — рече той. — Никога не съм ви виждал без брада.

Мъжът се усмихна и потърка гладко избръсната кожа на брадичката си.

— Признавам, че има известна разлика — рече той, после лицето му рязко се освободи от топлината, а чертите му сякаш станаха издълбани от гранит. Разликата беше смайваща и малко плашеща. — Какво целите да постигнете чрез връзката си с дъщеря ми, господин Линеър? — Гласът му изплющя като камшик.